Каролайн се замисли отново.
«Но да! — продължи тя. — Това е въпросът, на който повечето от старите моми не могат да намерят отговор — други го решават вместо тях, като казват: „Вашето място е да правите добро на другите, да помагате там, където има нужда от помощ.“ Това до известна степен е правилно, а пък е и много удобно верую за онези, които го изповядват; но си мисля, че някои хора са твърде склонни да твърдят, че други трябва да жертвуват живота си заради тях и в тяхна полза, а те да им се отплащат единствено с похвали, като ги наричат предани и добродетелни. Това достатъчно ли е? Може ли да просъществуваш така? Няма ли някаква ужасна празнота, подигравка, лишение и жажда в това съществувание, което отдаваш на други поради липса на нещо собствено, на което да го посветиш? Подозирам, че е така. Нима добродетелта е залегнала в себеотрицанието? Не вярвам. Прекалената смиреност поражда тирания, а отстъпчивостта създава егоизъм. Католицизмът усърдно проповядва себеотричане, подчинение пред другите, а никъде другаде не могат да се намерят толкова много алчни тирани, колкото ги има сред католическите свещеници. На всяко човешко същество се пада определен дял от права. Струва ми се, че би допринесло много за щастието и благополучието на всички, ако всеки осъзнае своята полагаема се част и се държи за нея така, както мъченикът се държи за вярата си.
Странни мисли се въртят из главата ми — дали това е нормално? Не съм много сигурна. Е, добре, поне животът е кратък — казват, че седемдесет години минават като сън; всяка пътека, отъпкана от човешки крак, завършва до един и същи предел — гроба: тази малка пролука на повърхността на този огромен глобус, бразда, където могъщият земеделец с косата полага семето, отронило се от узрялото стъбло; то пада там, загива и отново пониква, след като светът се е завъртял още няколко пъти около оста си. Това е за тялото; а междувременно душата размахва криле и се отправя нагоре по дългия си път, каца на ръба на морето от огън и стъкло и като поглежда надолу през пламналата яснота, открива там образа на християнската Света троица — Отец вседържител, Син застъпник и Животворящия дух. Това поне са думите, избрани да изразят неизразимото, да опишат онова, което не подлежи на описание. Но кой може да проумее истинския живот на душата в отвъдното?»
Огънят бе догорял до последния въглен; Малоун си е заминал, а сега звънецът в кабинета на чичо и оповестяваше времето за молитва.
Следващия ден Каролайн трябваше да прекара почти сама, тъй като чичо й бе отишъл да обядва у приятеля си доктор Боултби, викария на Уинбъри. През цялото време мисленият й разговор със себе си продължаваше в същия дух — тя гледаше към бъдещето и се питаше как да постъпи с живота си. Фани, която от време на време влизаше в стаята по работа, забеляза, че господарката й седи съвсем неподвижно. Не се помръдваше от мястото си, все така трудолюбиво наведена над ръкоделието — не повдигна глава, за да проговори на Фани, както правеше обикновено, а когато последната отбеляза, че денят е хубав и че тя би трябвало да излезе на разходка, Каролайн само каза:
— Студено е.
— Много усърдно нашивате, мис Каролайн — продължи девойката, като се приближи към малката масичка.
— Вече ми омръзна, Фани.
— Ами защо продължавате тогава? Оставете ръкоделието — почетете малко или захванете нещо, което ще ви е приятно.
— Човек се чувствува самотен в този дом, Фани, не мислиш ли?
— Не вярвам да е така, госпожице. Аз и Елайза сме си добра компания; но вие много се заседявате — трябва повече да ходите на гости. А сега направете така — качете се горе, сложете си хубави дрехи и идете да пиете чай, по приятелски, с мис Ман или мис Ейнли; сигурна съм, че всяка от тях ще се зарадва да ви види.
— Но домовете им са неприветливи — те и двете са стари моми. Сигурна съм, че старите моми са много нещастен народ.
— Едва ли, госпожице — те не могат да бъдат нещастни; много добре се грижат за себе си. Всички са такива егоистки.