Мис Ман почувствува, че среща известно разбиране и това й даде кураж да отиде още по-далеч; защото, колкото и стари, неугледни, примирени, самотни и злочести да сме, щом сърцата ни са запазили и най-слабата искрица живот, те са запазили също така, тръпнещ до това мъждиво въгленче, и един изтерзан, призрачен копнеж за разбиране и обич. Този излинял призрак едва ли получава и по трохичка на година; но когато гладът и жаждата са го измъчили до краен предел, когато цялото човечество е забравило за този умиращ наемател на един загиващ дом, тогава божията милост си спомня за опечаления дух и манна небесна се посипва върху устни, които никога вече няма да познаят радостите на земната храна, Библейски обещания, чути за пръв път в годините на добро здраве, но тогава просто преминали покрай ушите, отново долитат като шепот до леглото на болния — тогава разбираме, че бог наблюдава това, от което цялото човечество е извърнало поглед; съзнанието извиква отново надеждата за нежното състрадание на Исус и упованието в него — отслабналият поглед, отправен отвъд времето, съзира дом, приятел и спасение във вечността.
Мис Ман, окуражена от вниманието на притихналата си слушателка, продължи да говори за отминалите събития в живота си. Тя говореше като човек, който изрича истината — просто, с известна сдържаност; не се хвалеше, нито преувеличаваше. Каролайн откри, че старата мома е била предана дъщеря и сестра, че всеотдайно е бдяла до смъртния одър на мнозина; че страданието, което сега тровеше нейния живот, се дължеше на продължителни и непрестанни грижи за болните; че е била подкрепа и опора на един злочест родственик в тежките мигове на собственото му падение и че нейната ръка все още го предпазва от пълна нищета. Мис Хелстоун остана цялата вечер, като пропусна другата си запланувана визита. Когато си тръгна от дома на мис Ман, тя взе решение да се постарае за в бъдеще да извини недостатъците й, никога да не се шегува с чудатостите й и да не се присмива на нейната неугледност; и преди всичко да не я пренебрегва, а да я посещава веднъж седмично, да й предложи уважение и привързаност, поне от едно човешко сърце — Каролайн усещаше, че вече съвсем искрено може да я почете поне с частица от тези чувства.
Когато се върна, Каролайн заяви на Фани, че е останала много доволна от излизането си, тъй като сега се чувствува много по-добре. На следващия ден тя посети мис Ейнли. Тази дама разполагаше с по-ограничени средства от мис Ман и домът й бе по-скромен; ако изобщо можеше да се намери разлика, тук сякаш бе дори още по-чисто, въпреки че тази не млада дама не можеше да си позволи прислуга, а вършеше всичко сама, като само от време на време разчиташе на помощта на едно момиченце, което живееше наблизо.
Мис Ейнли бе не само по-бедна, но дори още по-отблъскваща на вид от другата стара мома. На млади години сигурно е била грозна; сега, на петдесет, бе много грозна. При първа среща само хора с изключително добре дисциплинирано съзнание не биха се извърнали от мис Ейнли с раздразнение, не биха се изпълнили с предразсъдъци срещу нея заради непривлекателната й външност. Тя беше и извънредно педантична в облеклото и поведението си — имаше външността, говора и маниерите на истинска стара мома.
Посрещането й бе сдържано дори и в своята любезност (да, все пак то бе любезно), но мис Хелстоун я извини за това. Тя знаеше нещо за добротата на сърцето, което туптеше под този колосан нагръдник; всички в околността — поне всички жени в околността — знаеха нещо за него; никой не говореше против мис Ейнли, освен някои прекалено буйни младежи или пък някои невнимателни възрастни господа, които я обявяваха за ужасна.
Каролайн скоро се почувствува у дома си в тази малка гостна; една внимателна ръка пое шала и бонето й, а след това я отведе до най-удобното място край камината. Не след дълго двете жени — младата и старата бяха вече дълбоко улисани в разговор; скоро Каролайн осъзна силата, която един спокоен, безкористен и благ ум бе в състояние да упражни над тези, към които бе отправено въздействието му. Мис Ейнли не спомена нито дума за себе си — през цялото време говореше за другите. Недостатъците им тя подминаваше; нейната тема бяха нуждите им, които се стремеше да задоволи, страданията, които искаше да облекчи. Тя бе религиозна, истински апостол на вярата — някои биха я нарекли «светица» — и често говореше за религията със святи думи, думи, в които някои хора, притежаващи усет за смешното, без да притежават способността точно да преценят и вярно да съдят за характера на човека, несъмнено биха видели подходящ обект за подигравки, мишена за подмятания и насмешки. Но усилията им биха отишли напразно. Искреността никога не е смешна — тя винаги буди уважение. Независимо дали истината — била тя религиозна или нравствена — говори красноречиво и с добре подбрани слова или не, нейният глас трябва да се слуша почтително. Нека тези, които не могат добре, нито пък със сигурност да съзрат разликата между гласа на лицемерието и този на неискреността, никога да не дръзват да се смеят, за да не ги сполети злочестината да се изсмеят на неподходящо място и да извършат богохулство додето си мислят, че проявяват остроумие.