Късните й продължителни разходки я водеха винаги, както вече споменахме, по усамотени пътища, но в каквато и посока да се отправеше — дали към мрачните околности на бърдото Стилброу или към слънчевите ливади на Нанъли пътят й към дома бе избиран така, че да минава близо до къщата в клисурата. Тя рядко се спускаше в падината, но почти всяка привечер заставаше на ръба й, когато над околните хребети се появяваха звезди. Мястото и за почивка бе до малка портичка под един храст — оттам можеше да наблюдава къщата, тъкачницата, покритата с роса градинка, тихия и дълбок вир; оттам се виждаше прозорецът на добре познатата кантора, през чието стъкло в определен час проблясваше с внезапна яркост лъчът на добре познатата лампа. Задачата й бе да следи за появата на този лъч, а наградата й — да го улови с поглед. Понякога той сияеше ярко в чистия въздух, понякога мъждукаше сред мъглата, а понякога проблясваше между дъждовните капки — Каролайн идваше тук във всякакво време.
Имаше нощи, когато лъчът не се появяваше — тогава тя знаеше, че Робърт не си е у дома, и се прибираше двойно по-натъжена; и обратно, светналият прозорец повдигаше настроението й, сякаш виждаше в него обещание за някаква смътна надежда. Ако по време на бдението й се появеше някаква сянка между лампата и прозореца, сърцето й трепваше — това бе сянката на Робърт, тя го бе видяла. Тогава се връщаше спокойна у дома, понесла в себе си неговия още по-ясен образ, по-ясен спомен за гласа му, за усмивката, за поведението му; и често пъти тези впечатления се примесваха със сладкото убеждение, че ако можеше да се озове по-близо до него, сърцето му все още би я приветствувало, че в такъв момент той навярно би пожелал да й подаде ръка и да я привлече към гърдите си, да я подслони при себе си, както бе правил преди. В такава нощ, въпреки че се случваше да пролее сълзи както обикновено, тя усещаше, че сълзите й не са толкова горчиви; възглавницата, върху която се лееха, й се струваше малко по-мека, а в слепоочията, притискани от тази възглавница, пулсираше по-слаба болка.
Най-късият път от клисурата до дома на пастора се виеше покрай голяма къща, същата, под чиито самотни стени бе минал Малоун в онова нощно пътешествие, описано в една от ранните глави на тази книга — старият и безлюден дом, наречен Фийлдхед. Той бе държан ненаселен от собственицата му в продължение на десет години, но съвсем не бе развалина — мистър Йорк се бе погрижил за вида му: един възрастен градинар бе живял в него с жена си, бе обработвал двора и поддържал къщата в годно за обитаване състояние.
Ако постройката на Фийлдхед не притежаваше много други достойнства, тя поне можеше да се назове живописна — несиметричната й архитектура и сивият и мъхест цвят, дело на времето, съвсем справедливо й даваха право да се възползува от този епитет. Старите прозорци с решетки, каменният портал, стените, покривът, комините — всички те изобилствуваха с пастелни тонове и тъмнокафяви светлосенки. Дърветата отзад бяха стройни, без листа и с разперени клони. Кедърът в градината отпред бе величествен, а гранитните вази върху градинската стена и дъгата с орнаменти над портата бяха истинска радост за окото на художника.
В една мека майска вечер Каролайн се бе запътила натам, когато луната изгряваше. Макар и доста уморена, тя не бе обзета от желание да се върне у дома си, където я очакваха само легло от тръни и нощ на терзания. Приседна на мъхестата земя до портата и се загледа към кедъра и къщата. Вечерта бе тиха, спокойна, влажна и безоблачна — обърнатите на запад фронтони отразяваха кехлибара на хоризонта, към който гледаха; дъбовете в дъното се чернееха, а кедърът бе още по-черен от тях; под неговите гъсти гарванови клони се прокрадваше къс тъмносиньо небе — то бе изпълнено от луната, която отправяше тържествен и благ поглед към Каролайн изпод този мрачен свод.
Нощта и гледката я изпълваха с печална наслада. Прииска й се да е щастлива — обзе я желание за вътрешно спокойствие, питаше се защо провидението не прояви съжаление към нея и не й помогне, не я успокои. Спомени за щастливи срещи на влюбени, увековечени в стари балади, споходиха съзнанието й — струваше й се, че такава една среща на такова място би била нещо божествено. Къде ли е Робърт сега? — питаше се тя. Не в кантората, защото Каролайн бе прекарала дълго време в очакване на лампата му, но не я бе видяла да светне. Питаше се дали й е писано отново да се срещне с Мур и да разговаря с него. Внезапно вратата на каменния портал се отвори и от там се появиха двама мъже. Единият бе възрастен, с бели коси, а другият млад, тъмнокос и висок. Те преминаха през моравата отпред, а след това през една врата в градинския зид — Каролайн ги видя да прекосяват пътя, да минават през портичката в оградата и да се спускат надолу по хълма; след това изчезнаха. Пред очите и бе преминал Робърт Мур заедно с приятелят си мистър Йорк — нито един от двамата не я бе забелязал.