— Чичо, бих желала да сте по-малко щедър, но с повече…
— С повече какво?
Думата бе «съчувствие» и тя бе на върха на езика й, но Каролайн не я изрече — девойката се възпря навреме; чичо й добре би се посмял, ако тази сълзлива дума се бе отронила от устните й. Но понеже тя замълча, той рече:
— Работата е там, че ти самата не знаеш какво искаш.
— Искам да бъда гувернантка.
— Пфу! Какви глупости! Не искам да чувам за никакви гувернантки. Да не съм чул нито дума повече по този въпрос. Това е едно типично женско хрумване. Свърших със закуската си и можеш вече да удариш звънеца — избий си всички прищевки от главата и върви да се забавляваш.
«С какво? С куклата си ли?» — запита се Каролайн, като излизаше от стаята.
Изминаха седмица-две. Физическото и душевно здраве на Каролайн нито се влошаваше, нито се подобряваше. Тя се намираше точно в онова състояние, когато, ако организмът й таеше в себе си кълновете на туберкулозата, охтиката или треската, тези болести бързо биха се развили и съвсем скоро биха я отнесли на оня свят. Хората не умират от любов или мъка, макар някои да умират от стаените в тялото им болести, чието пагубно действие се пробужда от терзанията, породени от тези страсти. Природно здравите преминават през тези терзания с много мъки и сътресения — тяхната красота и свежест загиват, но животът им оцелява. Над тях надвисва разрухата — изгубват здравия си цвят, стават бледи и изпити. Когато ги наблюдават как тътрят нозе наоколо, хората си мислят, че те скоро ще се озоват в болнично легло, ще се стопят в него и ще изчезнат от света на здравите и щастливите. Но това не става — те продължават да живеят; и въпреки че не могат да си възвърнат младостта и жизнерадостта, могат да си възвърнат силата и спокойствието. Онзи цвят, който мартенският вятър брули, но не успява да отвее, може да оцелее и да роди една посърнала ябълка в края на есента — веднъж преборил се с последните слани на пролетта, той може да се пребори и с първите студове на зимата.
Всички бяха забелязали промяната във външността на мис Хелстоун и повечето хора говореха, че тя ще умре. На нея самата подобна мисъл не й бе хрумвала — не се чувствуваше изправена пред смъртта, не изпитваше нито болка, нито пък пристъпи на някаква болест. Апетитът й бе изчезнал, но тя знаеше причината — това бе така, защото нощем много плачеше. Силата й бе намаляла, но тя имаше обяснение и за това — сънят й убягваше и рядко успяваше да го подмами, а сънищата й бяха печални и мъчителни. Като че ли все още се надяваше, че в далечното бъдеще сегашният мъчителен период ще бъде превъзмогнат и че отново ще се сдобие със спокойствие, макар може би никога с щастие.
Междувременно чичо й я караше да ходи на гости. Тя отбягваше да се възползува от честите покани на техните познати; не можеше да се държи непринудено в компания — чувствуваше, че я наблюдават повече с любопитство, отколкото със съчувствие. Възрастните дами постоянно я обсипваха със съвети, като й предлагаха този или онзи лек. Младите дами я гледаха по начин, който тя разбираше и от който още повече се свиваше. Очите им издаваха, че я мислят за «разочарована в любовта», както обикновено се говореше за подобно нещо, но от кого — не бяха сигурни.
Обикновените млади дами могат да бъдат също толкова коравосърдечни, колкото младите господа — принизени и егоистични. Тези, които страдат, трябва винаги да ги отбягват, защото те ненавиждат мъката и нещастието, като че ли ги считат за божие наказание, отредено за по-нискостоящите от тях. Според тези дами и господа да изпитваш «любов» означава единствено да откриеш как да се домогнеш до добра партия, а да изживееш «разочарование в любовта», означава, че техните планове са били отгатнати и осуетени. Те са убедени, че чувствата и мислите на другите в любовта са подобни на техните собствени и съдят за тях по същия начин.
Каролайн съзнаваше всичко това отчасти инстинктивно, отчасти посредством наблюдения. Тя нагаждаше своето поведение според познанията си, като се стараеше да държи посърналото си лице и повехналата си фигура колкото се може по-далеч от чуждите погледи. Поради този уединен начин на живот престана да научава новините за незначителните събития в околността.
Една сутрин чичо й влезе в стаята, където тя бе седнала с намерението да извлече малко удоволствие от рисуването на букетче диви цветя, набрани край един плет на ръба на клисурата, и й каза със своя рязък маниер:
— Ела, дете, ти си винаги наведена било над палитра, било над книга или ръкоделие — остави тази бояджийска работа. Впрочем допираш ли молива до устните си, когато рисуваш?