— Той има вид на джентълмен, поне в смисъла, който аз влагам в тази дума — продължи Шърли, и с удоволствие бих искала да вярвам, че е така.
Каролайн взе да къса виолетовите листенца на единственото красиво цвете в букета си и каза с отчетлив глас:
— Несъмнено той е такъв.
Чула това смело потвърждение, Шърли обърна дълбоките си изразителни очи към другата девойка и й хвърли изпитателен поглед.
— Вие поне сте му приятелка — каза тя, — щом го защищавате в негово отсъствие.
— Аз съм му приятелка и родственица — последва бързият отговор. — Робърт Мур е мой братовчед.
— О, значи вие можете да ми разкажете за него. Опишете ми характера му.
Неизмеримо смущение обзе Каролайн, когато чу това желание — тя не бе в състояние, а и не се опита да го удовлетвори. Мисис Прайър веднага се притече на помощ и запълни настъпилата тишина, като започна да задава разни въпроси на мистър Хелстоун във връзка с няколко семейства от околността, с чиито роднини, както заяви тя, се била срещала на юг. Не след дълго Шърли отмести погледа си от лицето на мис Хелстоун. Тя не поднови въпросите си, а се обърна отново към цветята и започна да подрежда букетче за пастора. Поднесе му го, когато гостът й си тръгваше, и в замяна той й засвидетелствува уважението си, като й целуна ръка.
— Носете го на ревера си, за да ви напомня за мен — каза тя.
— Само до сърцето си, разбира се — отвърна Хелстоун. — Мисис Прайър, грижете се за този бъдещ съдия, този църковен настоятел в перспектива, този кавалерийски капитан, този млад джентълмен от Брайърфийлд, с една дума — не му позволявайте да се преуморява прекалено, внимавайте да не си счупи врата при лов и най-вече, кажете му да внимава как язди надолу по онзи опасен хълм близо до клисурата.
— Обичам препускането — каза Шърли, — обичам да летя надолу, а най-много обичам онази романтична клисура, и то с цялото си сърце.
— Романтична? С тъкачница в нея?
— Да, романтична, с тъкачница в нея. Старата тъкачница и малката бяла къщичка си имат свое собствено очарование.
— И кантората ли, мис Кийлдар?
— Кантората е много по-хубаво място, отколкото моята бяло-розова гостна. Обожавам кантората.
— А производството? Платното, омазнената вълна, казаните за боядисване с нечистотията около тях?
— Трябва да се отнасяме с нужното уважение към производството.
— И сигурно самият производител е герой? Много добре!
— Доволна съм, че се изразихте по този начин — наистина мисля, че у производителя има нещо героично.
Закачливост, одухотвореност и ликуване искряха върху лицето й, когато водеше този словесен двубой със стария разбойник, който на свой ред изпитваше почти същата наслада от атаките й.
— Капитан Кийлдар, в жилите ви не тече търговска кръв. Откъде това влечение към търговията?
— Понеже съм собственица на тъкачница, разбира се. Половината от доходите ми идват от тъкачницата в клисурата.
— Важното е да не станете съдружник.
— Чудесна идея! Чудесна идея! — възкликна тя с радостен смях. — Ще се възползувам от нея, благодаря ви.
И махвайки с ръка, бяла като цвета на лилия и изящна като ръката на фея, тя изчезна в дома си, докато пасторът и племенницата му преминаваха през сводестата дворна порта.
Глава ХII
Шърли и Каролайн
Шърли бе искрена, когато заяви, че ще се радва на компанията на Каролайн, и доказа това, като често я търсеше — и наистина, ако не го бе правила, тя нямаше да бъде удостоена с тази компания, тъй като мис Хелстоун трудно завързваше нови познанства. Винаги я възпираше мисълта, че хората не биха се радвали на присъствието й, че не би могла да им бъде интересна; а едно тъй бляскаво, щастливо и младо същество като наследницата на Фийлдхед й се струваше твърде различно, за да приеме с готовност скромното й общество.
Шърли може би наистина беше бляскава, а вероятно и щастлива, но никой не е чужд на добрата компания; и независимо че за около месец се бе запознала с повечето от семействата в околността, че поддържаше съвсем свободни и непринудени отношения с всичките мис Сайкс, всичките мис Пирсън и двете превъзходни мис Уин от имението Уолдън, все пак си личеше, че не счита нито една от тях за своя много добра приятелка — не се побратими с никоя от тях, според нейните собствени думи. Ако наистина бе имала щастието да е мистър Шърли Кийлдар, господар на имението Брайърфийлд, в тази и близките две енории нямаше да се намери нито една девойка, на която да поиска ръката, за да я направи мисис Кийлдар, господарка на имението. Това изявление тя направи пред мисис Прайър, а последната го посрещна съвсем спокойно, както се отнасяше към повечето от безцеремонните реплики на възпитаницата си, като й отвърна: