— Мила моя, не позволявайте на навика си да говорите за себе си като за мъж да се затвърди — той е доста странен. Ако ви чуят да говорите тъй, тези, които не ви познават, биха помислили, че се правите на мъж.
Шърли никога не се присмиваше на бившата си гувернантка — малко скованото държане и безобидните странности на тази жена й се струваха дори достойни за уважение; ако не беше така, тя би се проявила като слабохарактерна, защото само слабите си позволяват да се присмиват на скромното достойнство; затова Шърли премълча възражението си. Тя тихо се приближи до прозореца и като отправи поглед към големия кедър в двора, насочи вниманието си към една птичка, кацнала върху по-ниските му клони. След малко започна да подсвирква на птичката, скоро подсвиркването й стана по-отчетливо и не след дълго Шърли вече свиреше ясно с уста; свирукането се преобрази в мелодия, която бе изпълнена много приятно и с майсторство.
— Мила моя! — възкликна мисис Прайър.
— Свирех ли? — запита Шърли. — Съвсем забравих. Моля ви за извинение, госпожо. Бях се зарекла да не свиря с уста пред вас.
— Но, мис Кийлдар, къде се научихте да свирите с уста? Трябва да сте придобили този навик с идването си в Йоркшир. Никога преди това не съм ви улавяла в подобно провинение.
— О! Зная да свиря доста отдавна.
— Кой ви научи?
— Никой. Научих се, като слушах, но бях позабравила. Снощи обаче, както си вървях към къщи по алеята, чух един джентълмен да си подсвирква тази мелодия в полето, от другата страна на оградата, и тя ме накара да си припомня своето умение.
— Кой беше този джентълмен?
— Наоколо има само един джентълмен, госпожо, и това е мистър Мур; поне е единственият джентълмен без бели коси. Моите двама почитаеми любимци, мистър Хелстоун и мистър Йорк, несъмнено са прекрасни стари кавалери, безкрайно по-добри, от който и да е друг глупав младок.
Мисис Прайър запази мълчание.
— На вас, госпожо, мистър Хелстоун не ви се харесва, така ли?
— Скъпа моя, постът на мистър Хелстоун го прави добре защитен от всякаква критика.
— Вие обикновено решавате да напуснете стаята, когато оповестят пристигането му.
— Ще излизате ли на разходка тази сутрин, мила?
— Да, ще отида до дома на пастора, за да подиря Каролайн и да я накарам да се раздвижи малко — Ще й предложа разходка из ветровитите ливади на Нанъли.
— Ако отивате в тази посока, скъпа моя, имайте добрината да напомните на мис Хелстоун да се загърне добре, тъй като отново е излязъл вятър, а ми се струва, че тя има нужда от грижи.
— Ще бъде изпълнено до най-малката подробност, мисис Прайър. Впрочем вие няма ли да ни придружите?
— Не любов моя; само ще ви задържам — възпълна съм и не мога да вървя толкова бързо, колкото вие бихте желали.
Шърли лесно успя да убеди Каролайн да излезе с нея и когато бяха вече на безлюдния път, закрачили по обширните и пусти поляни на Нанъли, тя също толкова лесно успя да я въвлече в разговор. След като преодоля първоначалното чувство на стеснение, Каролайн скоро изпита удоволствие от разговора си с мис Кийлдар. Още първата размяна на незначителни реплики бе достатъчна, за да даде на всяка една от тях представа за нейната събеседница. Шърли заяви, че харесва зелената шир на поляните, а дори още повече затревените хребети на хълмовете, тъй като те й напомняли на затревените бърда — била виждала подобна местност по време на пътешествията си близо до границата с Шотландия; Особено добре си спомняше една местност, през която бе бродила в дългия следобед на горещ, но облачен летен ден — бяха пътували от пладне до залез-слънце из места, които изглеждаха като безкрайна пустош и в които не бяха видели нищо друго, освен диви овце, не бяха чули нищо друго, освен крясъците на диви птици.
— Зная как изглеждат тия места в такъв ден — каза Каролайн. — Те са моравочерни на цвят, а небето е по-тъмно, почти сиво-синкаво.
— Да, тъкмо сиво-синкаво, а облаците са с медночервени краища, като тук-там се появява по някой бял проблясък, по-страшен и от огненото зарево, който, ако гледаш в него, сякаш ей сега ще избухне в ослепителна светкавица.
— Имаше ли гръмотевици?
— Чуваше се далечен тътен, но бурята се разрази чак вечерта, след като вече бяхме стигнали до хана, който представляваше една самотна постройка в подножието на някакъв хълм.
— Видяхте ли как облаците се спускат над планината?