— Един излет придобива съвсем друг характер, когато в компанията има и мъже — прекъсна я Каролайн.
— Съгласна съм с вас — тогава наистина се получава нещо съвсем различно от това, което имаме предвид.
— Ние просто отиваме, за да видим старите дървета и развалините, да се потопим в атмосферата на миналото, заобиколени от древна тишина и преди всичко от спокойствие.
— Права сте. Присъствието на мъже, струва ми се, би прогонило всякакво очарование. Ако те са неподходящи като например вашия Малоун, вашите млади господа Сайкс и Уин, тогава спокойствието отстъпва място на раздразнението. Ако са подходящи, пак има някаква разлика, която трудно мога да обясня — тя лесно може да се почувствува, но не е толкова лесно да се опише.
— Първото нещо е, че забравяме природата.
— А тогава и природата забравя за нас. Тя закрива широкото си спокойно чело с тъмен воал, потулва лицето си и ни лишава от тихата радост, с която, ако боготворим само нея, би изпълнила сърцата ни.
— И какво ни дава вместо това?
— Повече въодушевление и безпокойство, едно вълнение, което кара часовете да отлитат, и една тревога, която обърква техния спокоен ход.
— Способността да сме щастливи зависи до голяма степен от самите нас — мъдро отбеляза Каролайн. — Била съм в Нънуд с многобройна компания — всичките курати, някои други господа от околността и най-различни дами; тогава този излет ми се стори непоносимо скучен и нелеп; ходила съм и съвсем сама или пък заедно с Фани, която седеше в дърварската хижа, за да бродила или за да си приказва с жената там, докато аз се скитах наоколо и рисувах или пък четях; тогава през целия ден изпитвах някакво тихо щастие. Но тогава, преди две години, бях млада.
— Ходила ли сте някога с братовчед си Робърт Мур?
— Да, веднъж.
— Какъв компаньон е той при подобни случаи?
— Един братовчед, както знаете, е нещо по-различно от един чужд човек.
— Зная го много добре. Но братовчедите, ако са глупави, са дори още по-непоносими от чуждите хора, защото не е лесно да ги държиш на разстояние. Но вашият братовчед не е глупав, нали?
— Не, но…
— Но какво?
— Докато компанията на глупците дразни, както казвате вие, то обществото на умните мъже също създава своите неудобства. Когато добрината или дарбите на приятеля ти са извън всякакво съмнение, възниква въпросът дали твоите собствени достойнства оправдават присъствието ти до него.
— О! Тук не мога да се съглася с вас, не бих допуснала подобна мисъл нито за миг. Не се смятам недостойна да се сравнявам с най-добрите измежду тях — имам предвид мъжете, макар че това е доста смело твърдение. Предполагам, че като умеят нещо, умеят го истински. Чичо ви впрочем е нелош пример за по-възрастното поколение джентълмени — винаги изпитвам удоволствие да видя неговото мургаво, енергично и умно лице в моя дом, а и другаде. Привързана ли сте към него? Внимателен ли е с вас? Хайде, кажете ми истината.
— Той ме е отгледал от малка точно така, както, не се съмнявам, би отгледал собствената си дъщеря, ако имаше такава. Това е проява на внимание. Но аз не съм привързана към него — по-скоро бих живяла далеч от неговото общество, отколкото в близост с него.
— Странно! А владее изкуството да се представя за толкова приятен човек.
— В компания — да. Но у дома е строг и мълчалив. Веднъж оставил бастуна и шапката си в коридора, той заключва приветливостта си в лавиците с книги и писалището. Навъсеното чело и кратките слова са за пред камината, а усмивката, шегите и остроумията — за пред хората.
— Деспот ли е?
— Ни най-малко — нито е деспот, нито лицемер; като човек той просто е по-скоро либерален, отколкото добродушен, по-скоро интелигентен, отколкото сърдечен, по-скоро съзнателно безпристрастен, отколкото истински справедлив, ако сте в състояние да вникнете в подобни тънки различия.
— О, да! Добродушието предполага склонност към опрощаване, която той не притежава. Сърдечността предполага топло сърце, което той няма, а истинската справедливост е рожба на съчувствието и вниманието, от които, както ми се струва, моят стар приятел с бронзов загар няма и понятие.
— Често се питам, Шърли, дали повечето мъже приличат на чичо ми в домашното си поведение; дали е необходимо да си нова и непозната за тях, за да изглеждаш приятна или достойна за уважение в очите им, и дали природата им е такава, че за тях е невъзможно да изпитват постоянен интерес и обич към тези, които виждат всеки ден.
— Не зная. Не мога да разсея съмненията ви. Често пъти и аз размишлявам над подобни неща. Но ще споделя една тайна с вас: ако бях убедена, че те са неизбежно и изцяло различни от нас — непостоянни, бързо отстиващи, лишени от съчувствие, — никога не бих се омъжила. Не бих искала да открия, че този, когото обичам, не ме обича, че съм му омръзнала и че каквото и да направя, за да му доставя радост, би било безсмислено, тъй като да се променя и да става безразличен, е в природата му. Ако открия това, за какво мога да копнея тогава, освен да си отида, да се махна от това място, където моето присъствие не носи радост.