Лорд Хауърд се приближи до носилката и подаде ръка на Елизабет.
— Подготвили са ви апартамент — каза той. — Можете да изберете две прислужници, които да вземете със себе си.
— Моите дами трябва да дойдат с мен — възрази тя незабавно. — Не съм добре.
— Заповедите са само за две прислужници — каза той кратко. — Избирайте.
Ако по време на пътуването й беше говорил с хладен тон, сега гласът му беше направо рязък. Бяхме в Лондон, следяха го стотици очи и уши. Лорд Хауърд искаше да е напълно сигурен, че никой няма да го види да проявява любезност към своята братовчедка — предателка.
— Избирайте.
— Мистрес Ашли и… — Елизабет се огледа и погледът й падна върху мен. Отстъпих назад, по-изплашена от който и да е изменник при мисълта да бъда свързана с тази обречена принцеса. Но тя знаеше, че чрез мен има възможност да стигне до кралицата. — Мистрес Ашли и шутът Хана — каза тя.
Лорд Хауърд се разсмя.
— Компания от глупци — промърмори той под нос и махна на благородника да ни отведе в покоите на Елизабет.
Не изчаках да видя Елизабет настанена в покоите й, преди да потърся своя събрат, шута Уил Сомърс. Той дремеше на една от пейките в голямата зала. Някой беше метнал отгоре му едно наметало: всички обичаха Уил.
Седнах на пейката до него, питайки се дали да го събудя.
Без да отваря очи, той отбеляза:
— Наистина трябва да сме двама глупави шутове — не сме се виждали от седмици, а не си проговаряме — седна изправен като свещ и ме прегърна през раменете.
— Мислех, че спиш — казах аз.
— Това беше един от номерата ми на шут — каза той с достойнство. — Реших, че един заспал шут е по-забавен от буден шут, особено в този двор.
— Защо? — попитах предпазливо.
— Никой не се смее на шегите ми — каза той. — Затова се опитах да видя дали ще се смеят на мълчанието ми. И тъй като предпочитат мълчалив шут, сигурно страшно ще им хареса спящ шут. А ако съм заспал, няма да знам дали ми се смеят или не. Така че мога да се утешавам, че съм много забавен. Сънувам остроумието си и после се събуждам със смях. Остроумна мисъл, нали?
— Много — казах.
Той се обърна към мен:
— Принцесата дойде, нали?
Кимнах.
— Болна?
— Много. Мисля, че наистина е болна.
— Кралицата може да й предложи мигновен лек за всяка болка. Станала е хирург, специализира в ампутациите.
— Дай Боже да не се стигне до това — казах бързо. — Но, Уил, кажи ми — достойно ли умря Робърт Дъдли? Бърза ли беше смъртта му?
— Още е жив — каза той. — Противно на всички очаквания.
Почувствах как сърцето ми се преобръща.
— Мили Боже, казаха ми, че е обезглавен.
— Спокойно — каза Уил. — Хайде, сложи главата си между коленете.
Някъде от много далеч чух гласа му да пита:
— По-добре ли си, влюбено малко момиче?
Изправих се.
— Сега пък се изчервяваш — отбеляза Уил. — Мое малко момиче, скоро ще захвърлиш момчешките дрехи, след като пламваш толкова лесно.
— Сигурен ли си, че е жив? Мислех, че е мъртъв. Казаха ми, че е мъртъв.
— Бог е свидетел, че би трябвало да бъде мъртъв. Видя как извеждат и екзекутират под прозореца му всички — баща му, брат му и бедната му снаха, и въпреки това все още е там — каза Уил. — Може би косата му е побеляла от ужас, но главата му си е още на раменете.
— Значи е жив? — Все още ми беше трудно да го повярвам. — Сигурен ли си?
— Засега.
— Мога ли да го посетя, без да си навлека неприятности?
Той се засмя:
— Всички от рода Дъдли винаги носят неприятности — каза той.
— Имам предвид, без да събудя подозрения.
Уил поклати глава:
— В този двор се възцари мракът — каза той тъжно. — Никой не може да стори нищо, без да събуди подозрения. Затова спя. Не мога да бъда обвинен в кроежи, докато спя. Имам невинен сън. Внимавам да не сънувам.
— Просто искам да го видя — казах. Не можах да сдържа копнежа в гласа си. — Просто да отида да го видя и да знам, че е жив и ще остане жив.
— И той е като всеки човек — отбеляза правдиво Уил. — Смъртен. Мога да те уверя, че днес е жив. Но не мога да ти кажа за колко време. Ще трябва да се задоволиш с това.
Пролетта на 1554