В дните, които последваха, сновях между покоите на кралицата и покоите на лейди Елизабет, но на нито едно от двете места не можех да се почувствам спокойна. Кралицата бе мълчалива и решителна. Тя знаеше, че Елизабет ще трябва да умре за държавна измяна, и въпреки това не можеше да понесе мисълта да изпрати момичето в Тауър. Членовете на съвета разпитаха принцесата и бяха убедени, че е знаела всичко за заговора, че наполовина го е направлявала, че е искала да задържи Ашридж на север за бунтовниците, докато те превземат Лондон от юг, и — и това беше най-лошото — че е искала помощ от Франция за бунта. Само благодарение на лоялността на лондонските граждани кралицата беше на трона и принцесата — арестувана, а не обратното.
Макар че всички настоятелно искаха това от нея, кралицата изпитваше неохота да обвини Елизабет в държавна измяна заради вълненията, които това щеше да предизвика в страната. Тя беше удивена от броя на хората, пожелали да участват в бунта на Елизабет; никой не можеше да предвиди колко души можеха да излязат на бунт, за да спасят живота й. Нови трийсет мъже бяха изпратени у дома, в Кент, за да бъдат обесени в родните си градове и села, но не можеше да има съмнение, че ще има стотици, готови да заемат мястото им, ако научеха, че протестантската принцеса ще бъде изпратена на ешафода.
Имаше и по-лошо: кралица Мери не можеше да се застави да действа решително. Беше се надявала, че Елизабет ще дойде в двора като разкаяла се грешница, и че биха могли да се помирят. Надяваше се Елизабет да е разбрала, че Мери е по-силна от нея, че можеше да командва столицата, дори и ако Елизабет можеше да свика на оръжие половин Кент. Но Елизабет отказваше да признае, отказваше да моли сестра си за милост. Надменна и непоколебима, тя продължаваше да се кълне, че е невинна за всичко, а Мери не можеше да понесе да я гледа, когато устните й изричаха лъжи. Час след час кралицата стоеше на колене пред молитвения си стол, подпряла брадичка на ръцете си, с очи, приковани върху разпятието, молейки се за напътствия как да постъпи с вероломната си сестра.
— Тя щеше да реши да ви обезглави за минути — каза безцеремонно Джейн Дормър, когато коленичилата кралица се изправи и отиде до огнището, облегна глава на каменната издадена част от стената около комина и се загледа в пламъците. — Тя щеше да ви свали главата от раменете в мига, когато усети короната на собствената си глава. Нямаше да я е грижа дали сте се провинили в завист или бунт. Щеше да нареди да ви убият просто заради това, че сте наследницата.
— Тя ми е сестра — отвърна Мери. — Аз я научих да ходи. Аз я държах за ръце, докато се препъваше. Нима сега трябва да я изпратя в ада?
Джейн Дормър изрази несъгласието си, като сви рамене, и взе ръкоделието си.
— Ще се моля за напътствия — каза тихо кралицата. — Трябва да намеря начин да живея с Елизабет.
През март времето се затопли. Небесата избледняваха по-рано сутрин и по-късно вечер. Дворът беше нащрек, в очакване да види какво ще стане с принцесата. Членовете на съвета я разпитваха почти всеки ден, но кралицата отказваше да се среща на четири очи с нея. „Не мога“, каза тя кратко и тогава разбрах, че тя събираше кураж, за да изпрати Елизабет на съд, защото оттам пътят до ешафода щеше да бъде кратък.
Имаха достатъчно доказателства да я обесят трикратно, но въпреки това кралицата чакаше. Точно преди Великден с радост получих писмо от баща си, в което ме питаше дали мога да се отделя от двора за седмица и да дойда в магазина. Пишеше, че не се чувства добре и имал нужда от някой, който да отваря и затваря магазина вместо него, но не бивало да се тревожа, било само обикновена треска, а Даниел идвал всеки ден.
Бях малко подразнена при мисълта, че Даниел ще бъде там постоянно, но занесох писмото на кралицата и когато тя ми даде разрешение, приготвих едни резервни панталони и нова, чиста ленена риза, и отидох в покоите на принцесата.
— Получих разрешение да си отида у дома, при баща ми — казах, като коленичих пред нея.
От стаята отгоре се чуваше шум. Готварницата на царствената братовчедка на лейди Елизабет, Маргарет Дъглас, беше преместена над спалнята на Елизабет, и никой не бе казал на слугите да работят тихо. Ако се съдеше от шума, бяха им дали допълнително метални съдове, които да блъскат едни в други. Вечно киселата лейди Маргарет, която също бе от рода на Тюдорите, щеше да има солидни основания да претендира за трона, ако Елизабет умреше, и имаше всички основания да докара принцесата до изтощение.
Елизабет трепна от някакъв внезапен трясък.
— Заминаваш? Кога ще се върнеш? — попита тя.