Даниел ме хвана за ръката и ме отведе до леглото, покрито с ръкописни свитъци.
— Виждаш ли тези свитъци? Сега всеки един от тях е забранена книга — каза той. — Те са състоянието на баща ти, те са твоята зестра. Когато баща ти дойде в Англия, те представляваха неговата библиотека, неговата огромна сбирка, сега могат да послужат само като доказателство срещу него. Какво трябва да направим с тях? Да ги изгорим, преди да изгорят нас?
— Да ги опазим на сигурно място за по-добри времена — казах, като непоправима дъщеря на книжовник.
Той поклати глава:
— Никъде няма сигурно място за тях, и никъде няма безопасно място за техния собственик в страна, управлявана от Испания. Трябва да заминем и да ги вземем с нас.
— Но къде трябва да отидем сега? — изплаках. Беше вопъл на дете, пътувало твърде дълго.
— Венеция — каза той кратко. — Франция, после Италия, а после Венеция. Ще уча в Падуа, баща ти ще може да отвори печатница във Венеция, и там ще бъдем в безопасност. Италианците обичат науката, градът е пълен с учени. Баща ти ще може отново да купува и продава текстове.
Зачаках: знаех какво ще последва.
— И ще се оженим — каза той. — Ще се оженим веднага щом пристигнем във Франция.
— А майка ти и сестрите ти? — попитах. Именно съжителството с тях бе онова, от което се ужасявах не по-малко, отколкото от женитбата.
— Сега приготвят багажа — каза той.
— Кога заминаваме?
— След два дни, призори. На Цветница.
— Защо толкова скоро? — ахнах.
— Защото вече дойдоха да задават въпроси.
Взирах се в Даниел, неспособна да възприема думите, но вече изпълнена с ужас, докато най-лошите ми страхове започваха да приемат форма.
— Дошли са за баща ми?
— Дойдоха в магазина ми да търсят Джон Дий — каза тихо баща ми. — Знаеха, че е изпращал книги на лорд Робърт. Знаеха, че се е виждал с принцесата. Знаеха, че е предсказал смъртта на младия крал, а това е държавна измяна. Поискаха да видят книгите, които той ме помоли да съхранявам тук.
Кършех ръце:
— Книги ли? Какви книги? Скрити ли са?
— Държа ги на сигурно място в мазето — каза той. — Но ще ги открият, ако вдигнат дъските на пода.
— Защо съхраняваш забранени книги? — изкрещях в безсилен гняв. — Защо съхраняваш книги на Джон Дий по негова молба?
Лицето му беше спокойно.
— Защото всички книги са забранени, когато една страна започне да бъде управлявана със силата на страха. Ешафодите по ъглите, списъкът на книги, които не са позволени за четене. Тези неща винаги вървят заедно. Джон Дий и лорд Робърт, и дори Даниел и аз, дори ти, дете мое, до един сме хора на науката, посветили се на познание, което внезапно стана незаконно. За да ни възпрат да четем забранени книги, ще трябва да изгорят всички ръкописи. Но за да ни попречат да имаме забранени мисли, ще трябва да ни отсекат главите.
— Не сме виновни в държавна измяна — казах упорито. — Лорд Робърт е още жив, Джон Дий също. А обвиненията са в държавна измяна, не в еретично мислене. Кралицата е милостива…
— А какво ще стане, когато Елизабет признае? — изсъска Даниел. — Когато назове останалите изменници, не само Томас Уайът, но и Робърт Дъдли, Джон Дий, навярно дори теб. Никога ли не си носила съобщение или изпълнявала поръчка по нейна молба? Можеш ли да се закълнеш в това?
Поколебах се.
— Тя никога няма да признае. Тя знае какво ще й донесе признанието.
— Тя е жена — каза пренебрежително той. — Ще я сплашат, а след това ще й обещаят помилване, и тя ще бъде готова да признае всичко.
— Ти не знаеш нищо за нея, не разбираш нищо от това! — избухнах гневно. — Познавам я. Тази млада жена не се плаши лесно, и нещо повече — страхът не я докарва до сълзи. Ако се страхува, ще се бие като разярена котка. Тя не е момиче, което се предава и плаче.
— Тя е жена — повтори той. — И се е забъркала с Дъдли, и Дий, и Уайът, и останалите. Предупредих те за това. Казах ти, че ако играеш двойна игра в двора, навличаш опасност на себе си и на всички нас, и сега ти доведе опасността пред вратата ни.
От ярост бях останала без дъх.
— Каква врата? — запитах. — Ние нямаме врата. Имаме открития път, имаме морето между нас и Франция, а после трябва да прекосим Франция като семейство просяци, защото ти, като страхливец, се боиш от собствената си сянка.
За миг помислих, че Даниел ще ме удари. Ръката му се издигна нагоре, а после той замръзна.
— Съжалявам, че ме наричаш страхливец пред баща си — той почти изплю думите. — Съжалявам, че имаш толкова ниско мнение за мен, бъдещия ти съпруг и човека, който се опитва да спаси теб и баща ти да не загинете като предатели. Но каквото и да мислиш за мен, аз ти нареждам да помогнеш на баща си да си приготви багажа и да бъдеш готова.