Поех си дъх. Сърцето ми все още се блъскаше силно в ребрата от ярост.
— Няма да дойда — казах категорично.
— Дъще! — подхвана баща ми.
Обърнах се към него:
— Ти върви, татко, ако желаеш. Но аз няма да бягам от опасност, която не виждам. Аз съм любимка на кралицата в двореца и нищо не ме заплашва от нейна страна, а съм твърде маловажна, за да привлека вниманието на съвета. Не вярвам, че и вие сте в опасност. Моля те, не захвърляй онова, което започнахме тук. Моля те, не настоявай отново да бягаме.
Баща ми ме взе в обятията си и облегна главата ми на рамото си. Почувствах как се отпускам, облегната на него, и за миг закопнях да бъда отново малкото момиче, което се обръщаше към него за помощ, което знаеше, че неговата преценка е винаги правилна.
— Каза, че ще останем тук — прошепнах. — Каза ми, че това ще бъде моят дом.
— Querida, трябва да заминем — каза той тихо. — Наистина вярвам, че ще дойдат първо за бунтовниците, после за протестантите, а след това — за нас.
Повдигнах глава и се отдръпнах от него.
— Татко, не мога да прекарам живота си в бягане. Искам дом.
— Дъще, ние сме хора, които нямат дом.
Настъпи мълчание.
— Не искам да принадлежа към народ, който няма дом — казах. — Имам дом в двора, и приятели в двора, и място там. Не искам да ходя във Франция, а после — в Италия.
Той направи пауза.
— Страхувах се, че ще кажеш това. Не искам да те принуждавам. Свободна си да вземеш сама решение, дъще. Но желанието ми е да дойдеш с мен.
Даниел извървя няколкото крачки до таванското прозорче, после се обърна и ме погледна:
— Хана Верде, ти си моя годеница и аз ти нареждам да дойдеш с мен.
Изправих се и го погледнах:
— Не желая да дойда.
— Тогава с годежа ни ще бъде свършено.
Баща ми вдигна ръка в знак на несъгласие, но не каза нищо.
— Така да бъде — казах. Почувствах студ.
— Желаеш годежът ни да бъде прекратен? — попита той отново, сякаш не можеше да повярва, че бих го отблъснала. Тази нотка на арогантност ми помогна да стигна до решението си.
— Желанието ми е на годежа ни да се сложи край — казах, гласът ми беше също толкова спокоен като неговия. — Освобождавам те от обещанието ти към мен и те моля да ме освободиш.
— Това е лесно да се направи — гневно каза той. — Освобождавам те, Хана, и се надявам, че никога няма да имаш причина да съжаляваш за това решение — той се обърна рязко и тръгна към стълбите. Спря за миг и каза: — Но въпреки това ще помогнеш на баща си — забелязах, че още ми заповядва. — А ако размислиш, може да дойдеш с нас. Няма да храня лоши чувства към теб. Можеш да дойдеш като негова дъщеря и като непозната за мен.
— Няма да размисля — казах ожесточено. — И не е нужно ти да ми казваш да помогна на баща си. Аз съм му добра дъщеря и ще бъда добра съпруга на подходящия мъж.
— И кой ли ще да е този подходящ мъж? — подметна насмешливо Даниел. — Женен мъж и осъден предател?
— Хайде, хайде — каза тихо баща ми. — Споразумяхте се да се разделите.
— Съжалявам, че мислиш толкова лошо за мен — казах ледено. — Ще се погрижа за баща си и ще му помогна да тръгне, когато докараш каруцата.
Даниел слезе с тропот по стълбите, после чухме как вратата на магазина се затръшна, и той си отиде.
През следващите два дни работехме в почти непрекъснато мълчание. Помогнах на баща ми да завърже книгите си, ръкописите навихме на свитъци, пъхнахме ги в цилиндрични кутии и ги тикнахме зад пресата в стаята за печатане. Той можеше да вземе само основната част на библиотеката си; щеше да се наложи останалите книги да го последват по-късно.
— Иска ми се да можеше да дойдеш и ти — каза той сериозно. — Твърде млада си да те оставя тук сама.
— Аз съм под закрилата на кралицата — казах. — А стотици хора в кралския двор са на същата възраст като мен.
— Ти си една от избраните да бъдат свидетели — прошепна той ожесточено. — Редно е да бъдеш при народа си.
— Избрани да бъдат свидетели? — запитах горчиво. — По-скоро избрани никога да нямат дом. Избрани винаги да опаковат най-ценните си вещи и да изоставят останалото? Избрани да бъдат винаги с един скок пред огъня или пред примката на палача?
— По-добре с един скок напред — каза иронично баща ми.
Работихме през цялата последна нощ, и когато той не пожела да спре, за да се нахрани, разбрах, че скърбеше за мен като за дъщеря, която беше загубил. На зазоряване чух скърцането на колелата по улицата и погледнах навън през прозореца на долния етаж. Там се виждаше тъмният силует на каруцата, която идваше бавно към нас, докато Даниел водеше яките, набити коне.