— Ето ги — казах тихо на баща си и започнах да изнасям сандъците с книги през вратата. Каруцата спря до мен и Даниел внимателно ме отмести.
— Аз ще го направя — каза. Вдигна сандъците и ги сложи отзад в каруцата, където зърнах четири бледи лица: майка му и трите му сестри.
— Здравейте — казах неловко, а после се върнах в магазина.
Чувствах се толкова жалка, че едва успях да изнеса сандъците от задната част на печатницата до каруцата и да ги подам на Даниел. Баща ми не правеше нищо. Стоеше, облегнал чело на стената на къщата.
— Пресата — каза той тихо.
— Ще се погрижа да бъде свалена, покрита и съхранена на сигурно място — обещах. — Заедно с всичко останало. И когато решиш да се върнеш, тя ще те чака тук и ще можем да започнем отново.
— Няма да се върнем — каза Даниел. — Тази страна ще стане зависима от Испания. Как можем да сме в безопасност тук? Как можеш ти да си в безопасност тук? Мислиш ли, че Инквизицията няма памет? Мислиш ли, че имената ви не са в архивите им като еретици и бегълци? Те ще дойдат тук в цялата си мощ, ще има съдилища във всеки голям град из цялата страна. Мислиш ли, че ти и баща ти ще се спасите? Новопристигнали от Испания? С името Верде? Наистина ли мислиш, че ще минеш за английско момиче на име Хана Грийн? С говора си, и с външността си?
Вдигнах ръце към лицето си. Почти запуших уши с тях.
— Дъще — каза баща ми.
Беше непоносимо.
— Добре — казах яростно, обзета от гняв и отчаяние. — Достатъчно! Добре! Ще дойда.
В триумфа си Даниел не каза нищо, дори не се усмихна. Баща ми промърмори: „Слава Богу“, вдигна един сандък, сякаш беше двайсетгодишен носач, и го натовари отзад в каруцата. След броени минути всичко беше готово и аз вече заключвах предната врата на магазина.
— Ще платим наема за следващата година — реши Даниел. — Тогава можем да вземем останалите неща.
— Ще пренасяш печатарска преса през цяла Англия, Франция и Италия? — попитах заядливо.
— Ако се налага — каза той. — Да.
Баща ми се качи отзад в каруцата и ми подаде ръка. Поколебах се. Трите бели лица на сестрите на Даниел се обърнаха към мен, изпълнени с враждебност.
— Значи сега реши, че ще идва, така ли? — попита една от тях.
— Можеш да ми помагаш с конете — каза бързо Даниел и аз слязох от задната част на каруцата и отидох до главата на най-близкия кон.
Поведохме ги, подхлъзвайки се малко тромаво по калдъръма на страничната улица, докато излязохме на солидната настилка на Флийт Стрийт и се отправихме към централната част на града.
— Къде отиваме? — попитах.
— На доковете — каза той. — Има кораб, който чака прилива. Запазил съм места за пътуването ни до Франция.
— Имам пари да си платя сама пътя — казах.
Той ми хвърли мрачна усмивка:
— Вече платих за теб. Знаех, че ще дойдеш.
Изскърцах със зъби при тази негова арогантност, дръпнах юздите на едрия кон и казах: „Хайде, давай!“, сякаш конят беше виновен. Когато почувства равния терен на улицата под копитата си, той започна да върви уверено и спокойно и аз се метнах на капрата на каруцата. Няколко мига по-късно Даниел се присъедини към мен.
— Не исках да те дразня — каза сковано той. — Само исках да кажа, че знаех, че ще постъпиш правилно. Не можеше да изоставиш баща си и своя народ, и да избереш да живееш вечно сред чужденци.
Поклатих глава. В студената утринна светлина с кълбящата се откъм Темза мъгла виждах големите дворци, които гледаха към реката, с техните градини на удоволствията, спускащи се надолу досами водата. Всички те бяха места, на които се бях забавлявала като любима гостенка в свитата на кралицата. Влязохме в града, който едва се пробуждаше, за да посрещне деня. Видях дима от пещите, който се виеше от комините на лекарките, отвъд църквата „Сейнт Пол“, която отново ухаеше на тамян, а после се отправихме по познатия път към Тауър.
Даниел знаеше, че мислех за Робърт Дъдли, когато сянката на крепостната стена падна върху нашата малка каруца. Плъзнах очи покрай стената до мястото, където голямата бяла кула се издигаше като вдигнат юмрук, размахан заканително към небето, сякаш за да каже, че който държи Тауър, държи Лондон, и справедливостта и милостта нямат нищо общо с това.
— Може би ще се измъкне на свобода — каза Даниел.
Извърнах глава:
— Заминавам, нали? — казах, без връзка. — Това би трябвало да ти е достатъчно.