На един от прозорците примигваше светлина — пламъче на свещ. Помислих си за масата на Робърт Дъдли, придърпана до прозореца, и стола му пред нея. Представих си как не може да заспи през нощта, опитвайки се да се подготви за собствената си смърт, оплаквайки онези, които бе довел до тяхната, изпълнен със страх за онези, които още чакаха, като принцеса Елизабет, очакваха сутринта, в която щяха да им кажат, че това е последният им ден. Запитах се дали чувства присъствието ми там, навън в тъмнината, отдалечаваща се от него, копнееща да съм с него, предавайки го с всяка стъпка на копитата на едрите коне.
— Стой — каза тихо Даниел, сякаш се бях раздвижила на седалката. — Не можеш да направиш нищо.
Отпуснах се на мястото си и се загледах безизразно в дебелите стени и мрачните, тежки затворени порти, докато заобиколихме Тауър по цялата дължина на стените и най-сетне се върнахме край реката.
Една от сестрите на Даниел подаде глава от дъното на каруцата.
— Пристигаме ли вече? — попита тя, гласът й беше изтънял от страх.
— Почти — каза тихо Даниел. — Поздрави новата си сестра, Хана. Това е Мери.
— Здравей, Мери — казах аз.
Тя ми кимна и се втренчи в мен, сякаш бях някакво чудато създание от панаира в деня на свети Вартоломей. Обхвана с поглед скъпото ми наметало и фините ми дрехи, а после очите й се сведоха към лъснатите ми ботуши и бродираните панталони. После, без да каже и дума повече, се обърна, отпусна се в каруцата и зашепна на сестрите си. Чух приглушения им смях.
— Стеснителна е — каза Даниел. — Не иска да бъде груба.
Бях напълно сигурна, че е твърдо решена да бъде груба, но нямаше смисъл да му го казвам. Вместо това се загърнах малко по-плътно с наметалото и се загледах в движението на тъмната вода, докато колата се движеше тежко надолу по пътя към доковете.
Хвърлих поглед назад срещу течението и тогава видях гледка, която ме накара да протегна ръка към Даниел:
— Спри!
Той не опъна юздата.
— Защо? Какво има?
— Казах, спри! — троснах се. — Видях нещо по реката.
Тогава той спря, конете се обърнаха леко, докато забавяха ход, и ние видяхме кралската баржа, но без развяващо се знаме. Беше личната баржа на кралица Мери, но кралицата я нямаше на борда. Чувахме барабанните удари, които поддържаха ритъма на гребците. В предния край на лодката се очертаваше тъмна фигура. Видяхме и още двама мъже с качулки, един отзад, един — на носа, които оглеждаха бреговете, нащрек за неприятности.
— Сигурно водят Елизабет — предположих.
— Невъзможно е да се разбере — каза Даниел. Стрелна ме с поглед. — Дори наистина да я водят, какво от това, то няма нищо общо с нас. Непременно ще трябва да я арестуват сега, когато Уайът…
— Ако свърнат и влязат в Тауър, това означава, че на борда е тя и я водят на смърт — казах с равен тон. — И лорд Робърт също ще умре.
Той посегна да дръпне юздите, за да накара коня да продължи, но аз стиснах китката му.
— Остави ме да видя, проклет да си — изсъсках му.
Той почака за миг. Докато гледахме, баржата зави, пребори се с прииждащия прилив, а след това се отправи към Тауър. Тежката подвижна вертикална решетка, която защитаваше Тауър откъм реката, се вдигна: предварително бе уредено това влизане да бъде тайно и безшумно. Баржата влезе, решетката се спусна, възцари се пълна тишина, ако не се броеше плискането на тъмната вода, която течеше край нас. Сякаш тихата баржа и двамата мрачни бдящи мъже на носа и на кърмата никога не бяха съществували.
Смъкнах се от каруцата и се облегнах на предното колело, затворила очи. Можех да си представя сцената толкова ярко, сякаш беше пладне: как Елизабет спори, отлага и се бори за всяка допълнителна минута, по целия път от шлюза до стаята, която сигурно й бяха приготвили в Тауър. Виждах я как се бори за всяко зрънце пясък в пясъчния часовник, както бе правила винаги, както щеше да прави винаги. Виждах я как разменя дума срещу минута. И накрая я виждах и в стаята й в Тауър, как гледа надолу към моравата, където главата на майка й е била светкавично отделена от тялото с най-острия френски меч, който могли да намерят, и си я представях как гледа, докато строят ешафода, който щеше да бъде мястото на собствената й смърт.
Даниел беше до мен.
— Трябва да отида при нея — казах. Отворих очи, сякаш се бях събудила от сън. — Трябва да отида. Обещах й, че ще се върна при нея, а сега тя е близо до смъртта. Не мога да изменя на обещание, дадено на умираща жена.
— Ще те обвинят като заговорница заедно с нея и с него — прошепна той разпалено. — Когато започнат да наказват слугите, ти ще бъдеш сред тях.