Онези дни, а след това — и седмици в Тауър с принцесата бяха най-тежките от живота ми в Англия, най-тежките и за Елизабет. Тя изпадна в някакъв транс от униние и страх, от който нищо не можеше да я извади. Знаеше, че ще умре, и то точно на същото място, където бяха обезглавили майка й Ан Болейн, леля й Джейн Рочфорд, братовчедка й Катрин Хауърд и братовчедка й Джейн Грей. Кръвта на мнозина от семейството й вече се беше просмукала в тази земя, която скоро щеше да попие и нейната. Това място на моравата между стените на Тауър, неотбелязано по никакъв начин, засенчено от Бялата кула, беше лобното място за жените от семейството й. Тя се почувства обречена в мига щом се доближи до него, беше сигурна, че вижда със зачервените си очи мястото на своята смърт.
Комендантът на Тауър, отначало изплашен от драматичността на пристигането й — която Елизабет бе изцедила докрай, като бе седнала на стълбите край решетката и беше отказала да върви нататък под дъжда — се разтревожи още повече, когато тя изпадна в ужас и отчаяние, още по-убедителни от театралното й поведение. Позволиха й да се разхожда в градината на коменданта, в безопасност сред високите стени, но тогава едно малко момче надникна през портата с китка цветя, а на втория ден беше пак там. На третия ден съветниците на кралицата, в страха и злобата си решиха, че не е безопасно да позволяват на Елизабет дори утехата от тази малка разходка, и тя беше върната в покоите си. Сновеше нагоре-надолу като лъва, на който я бях оприличила, а после лягаше на леглото си и вперваше поглед нагоре в балдахина в продължение на дълги, скучни часове, без да казва нищо.
Мислех си, че се подготвяше за смъртта, и я попитах дали иска да говори със свещеник. Тя ми отправи напълно безжизнен поглед, сякаш вече тялото й умираше от очите надолу. Цялата й жизненост бе изцедена от нея, беше останал единствено ужас.
— Те ли ти казаха да ме попиташ? — прошепна тя. — За последно причастие ли ще дойде? Утре ли ще е денят?
— Не! — възкликнах припряно, като се сгълчах, че съм влошила положението. — Не! Просто си мислех, че може би ще искате да се помолите за успешното си избавление.
Тя обърна глава към тясното стреловидно прозорче, което й показваше късче сиво небе и й позволяваше глътка студен въздух.
— Не — каза тя кратко. — Не и със свещеника, който тя ще ми изпрати. Тя измъчваше Джейн с изгледи за помилване, нали?
— Надяваше се тя да приеме католическата вяра — казах, опитвайки се да бъда честна.
— Тя й предложи живот в замяна на вярата й — Елизабет изви презрително устни. — Да направиш подобна сделка с едно младо момиче. Нека й бъде за урок това, че Джейн имаше смелостта да откаже. — Очите й потъмняха отново и тя обърна лице към покривката на леглото. — Аз нямам тази смелост. Аз не разсъждавам така. Аз трябва да живея.
Два пъти през времето, докато очакваше процеса си, отидох до двореца, за да взема дрехите си и да науча новини. Първия път видях за кратко кралицата, която ме попита студено как е затворничката.
— Опитай се да й внушиш желание да се покае. Само това може да я спаси. Кажи й, че ако признае, ще я помилвам и ще се спаси от дръвника.
— Ще го направя — обещах. — Но можете ли да й простите, ваше величество?
Тя вдигна очи към мен. Бяха пълни със сълзи.
— Не и в сърцето си — каза тя меко. — Но ако мога да я спася от смърт на предателка, ще го сторя. Не искам да виждам как дъщерята на баща ми умира като престъпница. Но тя трябва да признае вината си.
При второто ми посещение в двора кралицата беше заета със съвета, но намерих Уил да гали някакво куче на една пейка в голямата зала.
— Не си ли заспал? — попитах.
— Не си ли обезглавена? — отвърна той.
— Трябваше да отида с нея — казах кратко. — Тя помоли за мен.
— Да се надяваме, че това няма да бъде последната й молба — каза той сухо. — Да не реши случайно да те изяде като последна вечеря.
— Ще умре ли? — прошепнах.
— Със сигурност — каза той. — Уайът отрече вината й на ешафода, но всички доказателства сочат срещу нея.
— Но нали я е оневинил? — попитах с надежда.
Уил се разсмя: