— Той оневини всички. Оказва се, че това е било бунт на един човек и армията на бунтовниците ни се е привидяла. Той оневини дори Кортни, който вече беше признал! Не мисля, че гласът на Уайът ще бъде от особено значение. А и няма да го чуем отново. Той няма да повтори думите си.
— Кралицата ще отсъди ли против нея?
— Доказателствата отсъдиха срещу нея — каза той. — Кралицата не може да обеси сто души и да пощади водача им. Елизабет развъжда предателство, както старото месо развъжда ларви. Няма голяма полза да биеш мухите, а да оставяш месото да гние на открито.
— Скоро ли? — попитах, ужасена.
— Попитай я сама… — той млъкна насред изречението и кимна към вратата на залата за аудиенции. Тя се отвори и кралицата излезе. Усмихна се искрено от удоволствие, когато ме видя, а аз пристъпих напред и паднах на едно коляно пред нея.
— Хана!
— Ваше величество — казах. — Радвам се да ви видя отново.
По лицето й премина сянка.
— От Тауър ли дойде?
— Както заповядахте — казах бързо.
Тя кимна:
— Не искам да знам как е тя.
Забелязала студеното й изражение, стиснах устни и сведох глава.
Тя прие с кимване покорството ми.
— Можеш да дойдеш с мен. Отиваме да яздим.
Присъединих се към свитата й. Имаше две-три нови лица, дами и господа, но много скромно облечени за кралски двор, а бяха и много тихи за млади хора, излезли на езда за удоволствие. В този двор се бе възцарила неловкост.
Изчаках, докато всички бяхме вече на конете и излизахме от града на север, покрай красивата Саутхемптън Хаус и нататък към откритата околност, и едва след това доведох коня си редом до този на кралицата.
— Ваше величество, мога ли да остана с Елизабет, докато… — замлъкнах насред изречението. — До края? — заключих.
— Толкова много ли я обичаш? — попита горчиво тя. — На нея ли отдаде верността си сега?
— Не — казах. — Съжалявам я, както бихте я съжалили и вие, ако само пожелаехте да я видите.
— Не желая да я виждам — каза тя твърдо. — И не смея да я съжалявам. Но да, можеш да й правиш компания. Ти си добро момиче, Хана, и аз не забравям, че влязохме заедно в Лондон през онзи първи ден. — Тя хвърли поглед назад. Сега улиците на Лондон бяха много различни, с голяма бесилка на всеки ъгъл, с обесен на нея предател, и с гарвани по всички покриви, които дебелееха от богатата плячка. Вонята в града напомняше на вятъра, довяващ чума, така миришеше измяната в Англия. — Тогава имах големи надежди — каза тя кратко. — Тези времена ще се върнат, знам го.
— Сигурна съм в това — казах: празни думи.
— Когато Филип Испански пристигне, ще направим много промени — увери ме тя. — Ще видиш, тогава нещата ще се подобрят.
— Скоро ли ще пристигне той?
— Този месец.
Кимнах. Това беше датата на смъртната присъда на Елизабет. Той се беше зарекъл, че няма да дойде в Англия, докато протестантската принцеса е жива. Не й оставаха повече от двайсет и четири дни живот.
— Ваше величество — казах колебливо. — Предишният ми господар, Робърт Дъдли, е все още в Тауър.
— Знам това — каза тихо кралица Мери. — Заедно с други предатели. Не желая да чувам за никого от тях. Онези, които са признати за виновни, трябва да умрат, за да опазим страната.
— Знам, че ще бъдете справедлива, и знам, че ще бъдете милостива — казах с надежда.
— Със сигурност ще бъда справедлива — повтори тя. — Но някои, а сред тях и Елизабет, вече са изчерпали възможностите си да получат милост от мен. За нея ще бъде по-добре, ако се моли да получи Божията милост.
Тя докосна хълбока на коня си с камшика, придворните препуснаха в лек галоп след нея и вече нямаше какво да бъде казано.
Лятото на 1554
В средата на май, месецът, предложен за женитбата на кралицата, времето се затопляше, но ешафодът за Елизабет още не бе построен, Филип Испански все така не пристигаше. После, един ден, в Тауър настъпи внезапна промяна. Един благородник от Норфолк и неговите хора в сини ливреи нахлуха с маршова стъпка в Тауър, за да го превземат. Елизабет сновеше от вратата до прозореца, обезумяла от страх, притискайки лице към тясното прозорче и надничайки през ключалката на вратата, опитвайки се да разбере какво става. Най-сетне ме изпрати навън да попитам дали този човек е дошъл да надзирава екзекуцията й, и попита пазачите на вратата дали строят ешафода на моравата. Те се заклеха, че не е така, но тя ме изпрати да погледна. Не можеше да се довери никому, никога не можеше да се успокои, докато не види със собствените си очи, а нямаше да й позволят да види.