— Доверете ми се — казах кратко.
Тя улови ръцете ми в своите.
— Закълни се, че няма да ме излъжеш — каза тя. — Трябва да знам дали ще бъде днес. Трябва да се подготвя, не съм готова. — Тя прехапа устната си, вече напукана и възпалена от стотици захапвания. — Аз съм само на двайсет години, Хана, не съм готова да умра утре.
Кимнах и излязох. Моравата беше пуста, не се виждаха рендосани дъски, очакващи дърводелеца. Тя беше в безопасност за още един ден. Спрях при шлюза и подхванах разговор с един от мъжете в сини ливреи. Слухът, който той ми разказа, ме накара да хукна обратно към принцесата.
— Вие сте спасена — казах кратко, когато влязох през вратата на тясната й стая. Кат Ашли вдигна очи и направи кръстен знак: страхът я беше подтикнал към стария навик.
Елизабет, която бе застанала на колене до прозореца, загледана към кръжащите чайки, се обърна, с пребледняло лице и зачервени клепачи:
— Какво?
— Ще бъдете освободена и предадена на сър Хенри Бедингфийлд — казах. — И ще трябва да отидете с него в двореца Удсток.
На лицето й не изгря надежда.
— А после какво?
— Домашен арест — казах аз.
— Не съм обявена за невинна? Не съм приета в двора?
— Срещу вас няма да има съдебен процес и няма да бъдете екзекутирана — изтъкнах аз. — И ще бъдете далече от Тауър. Тук остават други затворници, в по-тежко положение.
— Ще ме погребат в Удсток — каза тя. — Това е хитрост — да ме махнат от града, за да може да бъда забравена. Когато изчезна от поглед, ще ме отровят и ще ме погребат далече от двора.
— Ако кралицата желаеше смъртта ви, можеше да изпрати палач — казах. — За вас това е свобода, поне частична свобода. Бих си помислила, че ще се зарадвате.
Лицето на Елизабет беше безизразно.
— Знаеш ли какво причини моята майка на нейната? — попита тя шепнешком. — Изпрати я в една къща в провинцията, а после в друга — по-малка, по-мизерна, а после в трета, още по-ужасна, докато накрая бедната жена се озова във влажна руина накрай света и издъхна болна, без лекар, умирайки от глад, тъй като нямаше пари да си купи храна, и плачейки за дъщеря си, на която не беше позволено да дойде при нея. Кралица Катерина умря в бедност и лишения, докато дъщеря й беше прислужница в моята детска стая, обслужвайки мен. Не мислиш ли, че дъщерята помни това? Няма ли и с мен да се случи именно това? Нима не виждаш, че това е отмъщението на Мери? Нима не виждаш как нещата се повтарят с абсолютна точност?
— Вие сте млада — казах. — Всичко може да се случи.
— Знаеш, че получавам болестни пристъпи, знаеш, че не мога да спя. Знаеш, че съм водила изключително опасен живот, още откакто ме обвиниха, че съм незаконородена, когато бях едва на две години. Не мога да преживея пренебрежението. Не мога да избегна отровата, нито ножа на платения убиец през нощта, не мисля, че ще мога да преживея още дълго сред самота и страх.
— Но, лейди Елизабет — казах умолително аз. — Нали вие ми казахте, че всяка минута, която имате, е спечелена минута. Когато си тръгнете оттук, ще сте си спечелила още мигове.
— Когато си тръгна оттук, отивам на скрита и позорна смърт — каза тя рязко. Извърна се от прозореца, отиде до леглото си и коленичи пред него, като закри лицето си с ръце и се притисна към бродираната покривка. — Ако ме убият тук, поне ще ми остане името на принцеса мъченица, ще бъда запомнена като втора, по-велика Джейн. Но те дори нямат смелостта да ме изпратят на ешафода. Ще дойдат при мен потайно и ще ме убият скритом.
Знаех, че не мога да си тръгна от Тауър, без да се опитам да видя лорд Робърт. Той все още беше в същите помещения, сгушени срещу голямата кула, където баща му и брат му бяха издълбали фамилния герб на полицата над огнището. Помислих си, че сигурно му е тежко да обитава тази стая, откъдето се виждаше моравата, където те бяха екзекутирани, мястото, където щеше да умре и той.
Броят на пазачите му беше удвоен. Претърсиха ме, преди да ме допуснат до вратата му, и за първи път не ме оставиха насаме с него. Службата ми при Елизабет беше опетнила репутацията ми на верен слуга на кралицата.
Когато отвориха вратата, той беше на писалището си до прозореца, топлите лъчи на вечерното слънце нахлуваха през прозореца. Той четеше, наклонил страниците на малката книга към светлината. Извърна се в стола си, когато вратата се отвори, за да види кой влиза. Когато ме видя, се усмихна — уморена и тъжна усмивка. Пристъпих в стаята и попих с поглед промяната у него. Беше натежал, лицето му — подпухнало от умора и отегчение, кожата му — бледа от месеците на затворничество, но тъмните му очи бяха спокойни, а устата му — извита нагоре в подобие на някогашната весела усмивка.