Усмихнах се на докосването му по ръката ми, на думите му, които говореха, че не само е жив, но и копнее за живот.
— Ще ви пиша — обещах му. — Ще ви разказвам всичко, каквото мога. Не мога да бъда нелоялна към кралицата…
— А сега вече и към Елизабет? — предположи той с усмивка.
— Тя е прекрасна млада жена — казах. — Невъзможно е да й служиш и да не й се възхищаваш.
Той се засмя:
— Дете, ти толкова искаш да обичаш всички и да бъдеш обичана, че винаги си едновременно на страната на всички.
Поклатих глава:
— Никой не би могъл да ме вини. Всички, които служат на кралицата, я обичат, а Елизабет… Тя си е Елизабет.
— Познавам я, откакто се помня — каза той. — Аз я научих да скача с първото си конче. Тогава тя беше изключително впечатлително дете, а когато порасна — стана истинска малка бъдеща кралица.
— Принцеса — напомних му.
— Принцеса — поправи се той. — Предай й моите най-добри пожелания, любовта ми и предаността ми. Кажи й, че ако можех да я поканя на вечеря, щях да го сторя.
Кимнах.
— Тя е истинска дъщеря на баща си — каза той нежно. — Бога ми, жал ми е за Хенри Бедингфийлд. Съвземе ли се веднъж от уплахата си, тя ще го подлуди. Той не е човекът, който може да командва Елизабет, дори не и с подкрепата на целия съвет. Тя ще го надхитри и надвие, и ще го подлуди.
— Съпруже?
Ейми се надигна от мястото си на масата.
— Милейди?
Той пусна ръката ми и пристъпи назад към нея.
— Бих искала да останем насаме — каза тя простичко.
Почувствах внезапен прилив на омраза към нея, а с него дойде и моментното видение, толкова страшно, че отстъпих назад и изсъсках, както котка изфучава внезапно на непознато куче.
— Какво има? — попита ме лорд Робърт.
— Нищо — казах. Тръснах глава, за да прогоня картината. Не беше нищо разбираемо: не бях успяла да видя ясно, нищо не можах да преценя. Бях видяла как Ейми пада, блъсната от Робърт Дъдли, и предположих, че моята пророческа дарба, замъглена от ревност и женска злоба, ми представя тази картина: как тя полита, блъсната в тъмнина, черна като смъртта. — Нищо — повторих.
Той ме погледна странно, но не настоя.
— По-добре си върви — каза тихо. — Не ме забравяй, Хана.
Кимнах и тръгнах към вратата. Пазачът ми я отвори, поклоних се на лейди Дъдли и тя ми отправи кратко пренебрежително кимване. Беше прекалено нетърпелива да остане насаме със съпруга си, за да си прави труда да бъде любезна към човек, който не беше много повече от слуга.
— Приятен ден, ваша светлост — казах, само за да я принудя да ми заговори.
Не можех да я накарам да забележи присъствието ми. Беше ми обърнала гръб: за нея вече не съществувах.
Унинието и страхът не напуснаха Елизабет, докато носилката не дойде до портата на Тауър и тя не излезе под тъмната вдигната решетка, озовавайки се в централната част на Лондон. Поехме през града. Аз и шепа придворни дами яздехме зад нея, но колкото по на запад отивахме, толкова повече пътуването се превръщаше в триумфално шествие. В малките селца, щом чуеха дрънченето от юздечките на конете и тропота на копита, хората излизаха тичешком и подскачаха и танцуваха по пътя, а децата плачеха да ги вдигнат, за да видят протестантската принцеса. Дори в градчето Уиндзор, в сянката на кралския замък, в Итън, а след това и в Уиткомб, хората се изсипваха от къщите си, за да й се усмихнат и да й помахат, а Елизабет, която никога не можеше да устои на публика, беше накарала да разбухнат възглавниците й, за да може да пътува седнала, та да ги вижда и да бъде виждана.
Те й носеха в дар храна и вино и скоро бяхме затрупани със сладкиши, захаросани плодове и китки крайпътни цветя. Режеха клонки и цветчета от глог и ги хвърляха на пътя пред носилката й. Хвърляха към нея букетчета от иглики и маргаритки. Сър Хенри, който яздеше нагоре-надолу покрай малката свита, отчаяно се опитваше да попречи на хората да се тълпят напред, опитваше се да възпре възгласите, обещаващи любов и преданост, но това беше все едно да язди срещу прииждаща река. Хората я обожаваха, и когато той изпрати войници пред нас в едно село, за да забрани на хората да излизат пред вратите си, те се надвесиха от прозорците си и викаха името й. А Елизабет, с медночервени коси, сресани така, че се спускаха по раменете й, с избила по бледото лице руменина, се обръщаше наляво и надясно, махаше с дългопръстата си ръка и изглеждаше — както само Елизабет умееше — едновременно като мъченица, която водят на екзекуция, и като принцеса, радваща се на обичта на своя народ.