— Той е сгоден за нея — казах тихо. — Не е въпрос на желание.
— Тя не може да ме остави да гния тук цял живот! Ще умра тук, Хана! Бях почти смъртно болна, а тук няма кой да се погрижи за мен, тя не желае да ми изпрати лекари, надява се, че ще умра!
— Сигурна съм, че тя няма…
— Тогава защо не ме вика в двора?
Поклатих глава. Спорът се въртеше в кръг, също като яростните крачки на Елизабет из стаята. Внезапно тя спря и сложи ръка на сърцето си.
— Болна съм — каза тя. — Сърцето ми тръпне от тревога, и съм толкова зле, че сутрин не мога да стана от леглото. Наистина, Хана, дори когато никой не гледа. Не мога да издържам това, не мога да продължавам така. Всеки ден си мисля, че ще ми съобщят, че тя е решила да даде заповед за екзекуцията ми. Всяка сутрин се събуждам с мисълта, че войниците ще дойдат да ме отведат. Докога мога да живея така, как мислиш, Хана? Аз съм млада жена, аз съм само на двайсет години! Би трябвало да очаквам с нетърпение празненството в двора в чест на пълнолетието ми, би трябвало да получавам подаръци. Досега трябваше вече да съм сгодена! Как може да се очаква от мен да понасям такъв непрекъснат страх? Никой не знае какво е.
Кимнах. Единственият човек, който можеше да разбере, беше кралицата, защото тя също някога бе наследницата, която всички мразеха. Но Елизабет беше отхвърлила обичта на кралицата и щеше да й бъде трудно да я намери отново.
— Седнете — казах тихо. — Ще ви донеса малка чаша ейл.
— Не искам малка чаша ейл — каза тя ядосано, макар че краката й се подкосяваха. — Искам си мястото в двора. Искам свободата си.
— Тя ще дойде. — Донесох кана и чаша от бюфета и й налях питие. Тя отпи от него, а после ме погледна.
— За теб всичко е наред — каза тя злобно. — Ти не си затворничка. Дори не си моя прислужница. Можеш да идваш и да си отиваш, както пожелаеш. Тя те иска до себе си. Ще можеш да видиш отново всичките си важни приятели, ще се срещнеш с тях в Уинчестър на сватбеното пиршество. Несъмнено са приготвили нов жакет и панталони за теб — галения хермафродит. Несъмнено ще бъдеш в свитата на кралицата.
— Може би.
— Не можеш да ме оставиш, Хана — каза тя решително.
— Лейди Елизабет, трябва да отида, кралицата ми заповядва.
— Тя каза, че трябва да ми правиш компания.
— А сега казва, че трябва да си тръгна.
— Хана! — Тя млъкна рязко. Всеки момент щеше да се разплаче.
Коленичих бавно в краката й и се вгледах в лицето й. Елизабет винаги беше такава смесица от бушуващи чувства и пресметливост, че рядко можех да преценя поведението й.
— Милейди?
— Хана, тук нямам никого освен теб, Кат и онзи глупак сър Хенри. Аз съм млада жена, в разцвета на красотата и остроумието си, а живея сама, като затворничка, без никаква компания освен една дойка, един шут и един глупак.
— Тогава едва ли шутът ще ви липсва — казах сухо.
Намерението ми беше да я разсмея, но когато ме погледна, очите й бяха пълни със сълзи.
— Шутът ще ми липсва — каза тя. — Нямам нито един приятел, нямам с кого да разговарям. Нямам никой, когото да го е грижа за мен.
Тя се изправи и заповяда:
— Придружи ме!
Минахме през порутения дворец, през вратата, която висеше, наполовина откачила се от пантите, и излязохме в градината: тя се облегна на мен и аз почувствах колко е слаба. Тревата беше израснала в безпорядък върху пътеката, във всички канавки беше прораснала коприва. Елизабет и аз си проправяхме път през съсипаната градина като две старици, вкопчени една в друга. За миг си помислих, че страховете й са верни: че затворничеството щеше да я погуби, дори ако кралицата не изпратеше за палача с неговата брадва. Минахме през люлеещата се порта и излязохме в овощната градина. Венчелистчетата на цветовете бяха разпръснати по тревата като сняг, клоните се привеждаха, натегнали от млечнобял цвят. Елизабет се огледа из градината, преди да ме хване под ръка и да ме притегли към себе си.
— Свършено е с мен — каза тя. — Ако тя му роди син, с мен е свършено. — Извърна се и тръгна през тревата: опърпаната й черна рокля докосваше влажните цветчета, които полепваха по края на полите. — Син — промърмори тя, като дори в огорчението си внимаваше да снишава гласа си. — Проклет син на испанец. Проклет син на испанец католик. А Англия ще бъде преден пост на испанската империя. Англия, моята Англия пионка в испанската политика. И ще се върнат католическите свещеници, ще пламнат кладите, и бащината ми вяра и бащиното ми наследство ще бъдат изкоренени от земята на Англия, още преди да имат време да разцъфнат. Проклета да е. Проклета да е, нека върви в ада, а с нея — и проклетото й дете.