Хората на сър Хенри носеха на съветниците на кралицата доклади относно Елизабет, затова се разделихме на входа на двореца Улвси — голямата къща на епископа, където бе отседнала кралицата. Отидох направо в покоите на кралицата и открих на всеки вход тълпи от хора, които си пробиваха път напред с прошения, с надежда тя да ги удовлетвори. Плъзгах се под лакти, между рамене, промъквах се между облицовани с ламперия стени и едри лакеи, докато стигнах до стражите на вратата и застанах пред кръстосаните им алебарди.
— Шутът на кралицата — представих се. Един от мъжете ме позна. Той и другарят му пристъпиха напред и ме оставиха да се стрелна зад тях и да отворя вратата, докато те удържаха напиращата тълпа.
В залата за аудиенции беше почти също толкова претъпкано, но тук повечето дрехи бяха от коприна и бродирана кожа, а споровете се водеха както на английски, така и на френски и на испански. Тук бяха амбициозните, желаещи да се издигнат в обществото мъже и жени на кралството, домогващи се до място в двора и нетърпеливи да бъдат забелязани от новия крал. Той щеше да създаде нов двор, който трябваше — дай Боже! — да включва поне няколко чистокръвни англичани, освен стотиците испанци, които беше настоял да доведе като своя лична свита.
Пообиколих из залата, като подслушвах откъслеците от разговори — най-вече скандални коментари по въпроса как младият принц ще възприеме старата кралица. Открих, че докато стигнах до вратата на личните й покои, бузите ми бяха пламнали от гняв, а зъбите — стиснати.
Стражът ме пусна да мина, кимвайки в знак, че ме е познал, но дори в личните покои на кралицата нямаше спокойствие. Тук имаше още придворни дами и слуги, музиканти, певци, членове на свитата и обикновени зяпачи, които никога преди не бях виждала с нея. Огледах се за нея, но тя не беше там: столът до огнището, който й служеше за трон, беше празен. Джейн Дормър беше в прозоречната ниша и шиеше, на вид също толкова подчертано безразлична, колкото и в деня на първата ми среща с нея, когато кралицата беше една болна жена в двор, изпълнен със сенки, без надежда да се възкачи на трона.
— Дойдох при кралицата — казах й аз с лек поклон.
— Ти си една от многото — каза тя кисело.
— Видях ги — казах аз. — Все така ли е, откакто пристигнахте от Лондон?
— Всеки ден има все повече хора — каза тя. — Сигурно си мислят, че и умът й е мек като сърцето. Дори да раздаде трикратно кралството си, пак няма да успее да задоволи исканията им.
— Да вляза ли?
— Тя се моли — каза Джейн. — Но ще иска да те види.
Надигна се от мястото си в прозоречната ниша и тогава видях, че се беше разположила така, че никой да не може да влезе през тясната врата на кралицата, без първо да мине покрай нея. Тя отвори вратата и надзърна вътре, после ми махна да вляза.
Кралицата се молеше пред изящна икона от злато и седеф, но сега седеше отпусната назад на петите си, лицето й беше спокойно и сияеше. Излъчваше радост, както бе коленичила там, толкова спокойна и мила в щастието си, че всеки, който я погледнеше, щеше да познае в нейно лице една невеста в сватбения й ден: жена, която се готви за любов.
Когато чу вратата да се затваря зад мен, тя бавно обърна глава и се усмихна:
— А, Хана! Колко се радвам, че дойде, тъкмо навреме.
Прекосих стаята и коленичих пред нея.
— Бог да благослови ваше величество в този изключително щастлив ден.
Тя сложи ръка на главата ми, за да ме благослови, с онзи познат любящ жест.
— Това е щастлив ден, нали?
Вдигнах очи: сиянието около нея блестеше ярко като слънчева светлина.
— Така е, ваше величество — казах. Изобщо не се съмнявах в това. — Виждам, че за вас този ден е прекрасен.
— Това е началото на новия ми живот — каза тя тихо. — Началото на живота ми като омъжена жена, като кралица с мъж до себе си, с моята страна, в която цари мир, и с най-силната държава в християнския свят, родината на майка ми, като наш съюзник.
Вдигнах поглед с усмивка: още бях на колене пред нея.