— А ще имам ли дете? — попита тя с тих шепот. — Можеш ли да прозреш това за мен, Хана?
— Сигурна съм в това — казах с глас, тих като нейния.
Радост озари лицето й.
— Сърцето ли ти казва това, или дарбата ти? — попита ме тя бързо.
— И двете — казах простичко. — Сигурна съм в това, ваше величество.
Тя затвори очи за миг, и аз знаех, че благодари на Бог за увереността ми и за обещанието за бъдеще за Англия, в което щеше да има мир и край на религиозното разделение.
— Сега трябва да се приготвя — каза тя, като се изправи на крака. — Хана, помоли Джейн да ми изпрати камериерките. Искам да се облека.
Не можах да видя много от самата брачна церемония. Зърнах принц Филип, когато пристъпи към блесналия в злато олтар на Уинчестърската катедрала, но после човекът, който стоеше пред мен, едър дворянин от Съмърсет, се премести и ми препречи изгледа и можех вече само да чувам извисяващите се гласове на хористите на кралицата, които пееха химните от брачната литургия, а после тихото ахване, когато епископ Гардинър вдигна сключените ръце на двойката, за да покаже, че венчавката е приключила и че кралицата-дева на Англия сега е омъжена жена.
Мислех си, че ще видя принца ясно на сватбеното угощение, но докато бързах на път към залата, чух дрънченето на оръжията на испанската гвардия и се отдръпнах назад в една прозоречна ниша, докато преминат войниците, а после след тях шумно се зададоха неговите придворни, със самия принц в средата. А после, сред цялата тази суматоха, нещо се случа с мен. Беше породено от вихрушката от коприна и кадифе, бродерия и диаманти, от смуглата, ярка пищност на испанския двор. Беше породено от мириса на помадата, с която бяха намазани косите и брадите им, и топките ароматни треви, които носеха закрепени със златни токи към колана си. Дължеше се на дрънченето на скъпоценните инкрустирани брони на войниците, потропването на красиво изработените саби по камъка на стените, на бързата смяна на езика, който звучеше като гукане в роден гълъбарник за мен, която от толкова отдавна бях чужденка в чужда земя. Усещах мириса на испанците, и ги виждах, чувах и усещах по начин, по който не бях възприемала нищо друго досега, и се запрепъвах назад, търсейки опипом студената стена зад мен, за да се закрепя, като едва не припаднах, връхлетяна от мъка по дома и копнеж за Испания, толкова силен, че беше почти като болка в стомаха. Мисля, че дори извиках, и един мъж ме чу, един мъж обърна тъмни, познати очи и погледна към мен.
— Какво има, момче? — попита той, видял златистото ми облекло на паж.
— Това е свещеният глупак на кралицата — отбеляза един от хората му на испански. — Някаква играчка, към която е привързана. Момче-момиче, някакъв хермафродит.
— Мили Боже, съсухрена стара девица, обслужвана от нещо, което изобщо не е девица — подметна духовито някой, с кастилски акцент. Принцът каза: „Тихо“, но разсеяно, сякаш не защитаваше жената, за която се беше оженил току-що, а отправяше упрек за прекалено фамилиарна забележка.
— Болна ли си, дете? — попита ме той на испански.
Един от спътниците му пристъпи напред и ме хвана за ръката.
— Принцът пита дали си болна? — настоя той на предпазлив английски.
Почувствах как ръката ми потреперва при докосването му: докосването на испански благородник по испанската ми кожа. Очаквах да ме познае веднага, да узнае, че разбирах всяка дума, която изричаше, че отговорът ми на испански напираше с по-голяма готовност на езика ми, отколкото този на английски.
— Не съм болна — казах на английски, като говорех много тихо и се надявах, че никой няма да долови следите от акцента ми. — Бях удивена от вида на принца.
— Само сте я удивили с вида си — засмя се той, като се обърна към принца и заговори на испански. — Дано даде Бог да успеете да удивите и господарката й.
Принцът кимна, безразличен към мен като към слугиня, недостойна за вниманието му, и отмина нататък.
— По-вероятно е тя да го стресне — отбеляза тихо някой от задните редици. — Да ни пази Господ, как ще сложим нашия принц да си легне с такава стара дама?
— Че и девица — отвърна някой друг. — Дори не и отзивчива и охотно отдаваща се вдовица, която знае какво й е липсвало. Тази кралица ще смрази нашия господар, той ще увехне в леглото й.
— И е толкова скучна — продължаваше първият.
Принцът чу това, спря за миг и погледна назад към свитата си.
— Достатъчно — каза той с ясен глас, като говореше на испански, мислейки, че единствено те ще го разберат. — Свършено е. Аз се венчах за нея, и ще споделя легло с нея, а ако чуете, че не мога да го направя, тогава можете да размишлявате върху причината. Междувременно нека цари мир. Не е почтено към англичаните да идваме в страната им и да обиждаме тяхната кралица.