— Те не се отнасят честно към нас… — подхвана някой.
— Страна на глупаци…
— Бедни и злонравни…
— И алчни!
— Достатъчно — каза той.
Последвах ги надолу по галерията до стълбите, които водеха към голямата зала. Последвах ги, сякаш теглена на верига: не можех да се отделя от тях, дори животът ми да зависеше от това. Бях отново сред собствените си хора, чувах ги как говорят, макар всяка дума, която изричаха, да бе злословие срещу единствената жена, която беше проявила добрина към мен, или срещу Англия, моята втора родина.
Уил Сомърс беше онзи, който ме извади от унеса. Той ме хвана за ръката над лакътя, докато се канех да последвам испанците в голямата зала, и леко ме разтърси:
— Какво има, девойче? Размечта ли се?
— Уил — казах и го сграбчих за ръкава, сякаш за да се закрепя. — О, Уил.
— Спокойно — каза той, като ме потупваше нежно по гърба, сякаш наистина бях развълнуван паж. — Глупаво малко момиче.
— Уил, испанците…
Той ме издърпа от главните врати и обгърна раменете ми с топлата си ръка.
— Внимавай, малки шуте — предупреди ме той. — Дори стените в Уинчестър имат уши и никога не знаеш кого ще оскърбиш.
— Толкова са… — не можех да намеря думите. — Те са толкова… красиви! — изтърсих.
Той се разсмя високо, пусна ме и плесна с ръце.
— Красиви, така ли? Ти си оглупяла от любов към сеньорите, точно като нейно величество, Бог да я благослови?
— Заради… — отново направих пауза. — Заради парфюма им е — казах простичко. — Миришат толкова прекрасно.
— О, малка девойко, време ти е да се венчаеш — каза той престорено сериозно. — Щом тичаш след мъжете и душиш дирите им като малка кучка по време на лов, тогава един ден ще повалиш плячката и вече няма да бъдеш свещен глупак.
Той замълча за миг, като ме гледаше преценяващо.
— Ах, бях забравил. Ти беше от Испания, нали?
Кимнах. Безсмислено беше да заблуждавам един шут.
— Напомнят ти за дома ти — предположи той. — Това ли е?
Кимнах.
— Е, добре — каза той. — Тогава за теб този ден е по-добър, отколкото за онези англичани, които цял живот са мразили испанците. Отново ще имаш испански господар. За останалите от нас това е нещо като края на света.
Той ме притегни малко по-близо:
— А как е принцеса Елизабет? — попита тихо.
— Разгневена — казах. — Неспокойна. През юни беше болна, сигурно си научил, че искаше кралицата да й изпрати лекарите си, и беше огорчена, когато не дойдоха.
— Да я пази Господ — каза той. — Кой би си помислил, че на този ден тя ще е там, и че ние ще сме тук? Кой би помислил, че този ден ще дойде?
— Кажи ми в замяна новините — започнах.
— Лорд Робърт?
Кимнах.
— Още е в тъмницата, и няма кой да се застъпи за него в двора, а и без друго няма кой да изслуша застъпничеството.
Изсвириха фанфари: кралицата и принцът бяха влезли в залата и бяха заели местата си.
— Време е да вървим — каза Уил. Той лепна на лицето си широка усмивка и преувеличи обичайната си тромава походка. — Ще бъдеш удивена, дете, научих се да жонглирам.
— Добре ли го правиш? — попитах, като подтичвах, за да го настигна, докато крачеше към големите отворени врати. — Умело?
— Всъщност много зле — каза той с тиха наслада. — Много комично.
Разнесе се бурен смях, когато той влезе в стаята, и аз се дръпнах назад, за да го оставя да продължи.
— Ти няма да разбереш, тъй като си само една обикновена девойка — каза през рамо. — Всички жени се смеят много злобно.
Не бях забравила Даниел Карпентър и писмото му до мен, при все че бях го хвърлила в огъня само след едно прочитане. Със същия успех можех да го сгъна и да го прибера в късото си палто, близо до сърцето, понеже помнех всяка дума, която беше написал, сякаш препрочитах всяка нощ писмото като изгарящо от любов момиче.
Открих, че мисля за него по-често след пристигането на испанския двор. Никой, който можеше да види кралицата, не можеше да мисли лошо за брака: още от сутринта, в която стана от брачното си ложе, тя сияеше с топлота, която никой не беше виждал у нея преди. У нея имаше някакво уверено спокойствие, изглеждаше като жена, която е намерила най-сетне сигурен пристан. Тя беше влюбена жена, беше обичана съпруга, имаше съветник, на когото можеше да се довери, силен мъж, посветил се на нейното благополучие. Най-сетне, след детство и зряла възраст, изпълнени с тревога и страхове, тя можеше да се отпусне спокойна в прегръдките на мъж, който я обичаше. Наблюдавах я и си мислех, че щом една жена, така отявлено непорочна и толкова силно отдадена на духовното като кралицата, можеше да намери любовта, тогава навярно аз също можех. Може би щеше да се окаже, че женитбата не означава краят за една жена, краят на истинската й същност, а нейното разцъфване. Може би щеше да се окаже, че една жена може да бъде съпруга, без да се налага да потъпква гордостта и духа си. Една жена можеше да разцъфне, превръщайки се в съпруга, вместо да подрежат крилете й, за да кротува на мястото си. Това ме накара да кажа, че Даниел можеше да е мъжът, към когото бих могла да се обърна, на когото можех да се доверя, Даниел, който ме обичаше, който ми каза, че не може да спи от мисли за мен, чието писмо бях прочела веднъж и бях хвърлила в огъня, но никога не бях забравила — всъщност, можех да го рецитирам дума по дума.