Не искам да те превръщам в зависим човек в собствения ти дом, грешно е да се опасяваш от това и да ме упрекваш, приписвайки ми желание, което не изпитвам. Не искам да господствам над теб, но и не искам ти да господстваш над мен. Имам нужда да бъда пълноправна жена, а не само съпруга. Знам, че възгледите на майка ти не са такива, и вероятно дори тези на баща ми не са такива, но, както каза, аз съм свикнала нещата да стават така, както искам: в такава жена се превърнах. Пътувала съм къде ли не и съм живяла по свое усмотрение, и изглежда, че заедно с панталоните съм се сдобила и с момчешка гордост. Не искам да захвърля и гордостта, когато се откажа от ливреята. Надявам се, че твоята любов към мен може да се пригоди към жената, в която ще се превърна. Не желая да те заблуждавам по този въпрос, Даниел: не мога да бъда слугиня на един съпруг, ще трябва да бъда негов приятел и другар. Пиша ти, за да те попитам дали би могъл да приемеш такава съпруга?
Надявам се това да не те наскърби: много ми е трудно да пиша тези неща, но често, когато говорехме за тях, се карахме — затова може би писмата са начин, по който можем да постигнем съгласие? А би трябвало да искам да постигна съгласие с теб: ако ще бъдем сгодени, това трябва да стане при условия, на които и двамата можем да се доверим.
Прилагам писмо за баща ми, той ще ти разкаже останалите ми новини. Уверявам те, че съм в безопасност и щастлива в двора, и че ако това някога се промени, ще дойда при теб, както обещах. Не забравям, че си тръгнах от теб само за да бъда с принцесата в Тауър. Сега тя е освободена от Тауър, но все пак е затворничка и, да ти призная честно, все още смятам, че би трябвало да удържа думата си, че ще служа на кралицата и на принцесата, и да бъда с тази от двете, при която бъда изпратена. Ако нещата тук се променят, ако кралицата вече няма нужда от мен, ще дойда при теб. Но такива са задълженията ми. Знам, че ако бях обикновено сгодено момиче, нямаше да имам други задължения, освен към теб — но, Даниел, аз не съм такова момиче. Искам да приключа службата си при кралицата, и тогава, и само тогава, да дойда при теб. Надявам се, че можеш да разбереш това.
Но бих искала да се сгодим отново, ако можем да постигнем съгласие…
Препрочетох писмото и открих, че дори аз, която го бях написала, се усмихвам на странната смесица от настъпление и отстъпление. Искаше ми се да пиша по-ясно, но това би било възможно единствено ако можех да виждам по-ясно. Сгънах писмото и го прибрах, готова да го изпратя на Даниел, когато дворът се преместеше в Лондон през август.
Кралицата беше планирала триумфално влизане в Лондон за своя нов съпруг; и градът, винаги добре настроен към Мери, а сега — освободен от гледката и вонята на големите общи бесилки, които бяха заместени с триумфални арки, полудя от нетърпение да я види. Изборът й на испанец за съпруг никога не можеше да бъде радушно приет, но да видят кралицата в златната й рокля, щастливо усмихната, и да знаят, че решението е изпълнено и че сега страната можеше да се успокои и да се радва на известна стабилност и мир — всичко това радваше видните личности в града. Освен това, имаше и известни облаги в една женитба, която щеше да отвори Испанска Нидерландия за английските търговци, които като всички богаташи искаха да увеличат богатствата си.
Кралицата и новият й съпруг се настаниха в двореца Уайтхол и започнаха да изграждат ежедневието на управлявания от тях кралски двор.
Бях в стаята й рано една сутрин, докато я чаках да дойде на литургия, когато тя излезе по нощница и коленичи мълчаливо пред молитвения стол. Нещо в мълчанието й ми подсказа, че е дълбоко развълнувана, и аз коленичих зад нея, сведох глава и зачаках. Джейн Дормър излезе от спалнята на кралицата, в която тя спеше, когато кралят не беше със съпругата си, и също коленичи със сведена глава. Явно нещо много важно се беше случило. След поне половин час безмълвни молитви, докато кралицата все още стоеше, унесена, на колене, предпазливо затътрих крака към Джейн и се облегнах на рамото й, за да прошепна с глас, толкова нисък, че не можеше да обезпокои кралицата: