Пазя първото ти писмо в жакета си, притиснато до сърцето ми. Сега слагам до него бележката ти за Коледа и ми се иска да беше писала повече. Мисля за теб всеки ден и те сънувам всяка нощ.
Ние създаваме нов свят, с нови разбирания за движенията на планетите и естеството на света. Разбира се, че трябва да е възможно един мъж и една жена също да бъдат женени по нов начин. Не те искам за своя слугиня, искам те като своя любима. Уверявам те, че ще имаш свободата да запазиш собствената си сладка същност. Пиши ми отново и ми кажи, че ще дойдеш при мен скоро. Аз ти принадлежа в мислите, думите и делата си, и дори моята наука, която ме изпълва с такава надежда и вълнение, нямаше да означава нищо, ако не мислех, че един ден ще мога да споделя наученото с теб.
Второто писмо на Даниел, в което ми обещаваше любов, отиде там, където и първото — в огъня, — но едва след като го бях прочела дузина пъти. То трябваше да бъде унищожено: беше изпълнено с еретични идеи, заради които можех да стана жертва на преследване, стига да го прочетеше някой друг. Но изгорих това второ писмо със съжаление. Мислех си, че в него долавям истинския глас на един помъдрял млад мъж, на годеник, който подготвяше женитбата си, на един пламенен мъж, който очакваше живота с избрана от него жена, на мъж, комуто можех да се доверя.
Зимата бе дълга и студена. Състоянието на Елизабет не се подобряваше. Вестите от двора, че кралицата е здрава и че укрепва, ни най-малко не развеселяваха нейната полусестра, докато лежеше, увита в кожи, със зачервен от студа нос, загледана през прозорец с пукнато стъкло към градина, съсипана от ледените ветрове и немарата.
Научихме, че парламентът е възстановил римокатолическата религия, а членовете му плакали от радост, че са приети отново в лоното на църквата. Имало благодарствена служба за повторното приемане на върховенството на папата, което веднъж вече бяха отхвърлили. В този ден Елизабет изглеждаше много мрачна, съзнавайки, че бащиното й наследство и най-голямата гордост на брат й биват принасяни в жертва на победата на сестра й. От този ден нататък Елизабет съблюдаваше католическата литургия три пъти на ден с покорно сведена глава. Вече нямаше начин да се измъкне от спазването на ритуалите. Залозите се бяха вдигнали.
Докато сутрин светлината ставаше по-ярка, а снегът се топеше и се оттичаше в задържащи се задълго локви студена вода, Елизабет поукрепна и отново започна да се разхожда в градината, докато аз подтичвах редом с нея в ботушите си за езда с тънки подметки, загърната в одеяло, за да се предпазя от студа, като духах върху леденостудените си ръце и се оплаквах от ледения вятър.
— В Унгария ще бъде по-студено — каза кратко тя.
Не отбелязах, че явно всички знаят тайните планове на кралицата за нея.
— В Унгария ще бъдете почетна гостенка — отвърнах. — Ще има топло огнище, край което да се върнете.
— Има само един огън, който кралицата иска да стъкне за мен — каза мрачно Елизабет. — А отида ли веднъж в Унгария, ще видиш, че тя ще се превърне за мен в такъв дом, от който никога вече няма да ме пуснат да се върна в Англия. Няма да отида. Никога няма да напусна Англия. Можеш да й кажеш това, когато те попита. Никога няма да напусна Англия по своя воля, а английският народ никога няма да позволи да бъда пропъдена като затворничка. Не съм лишена от приятели, макар че изгубих сестра си.
Кимнах и запазих дипломатично мълчание.
— Но ако не Унгария, която тя досега още не е имала смелостта да ми предложи направо, тогава какво? — попита тя високо. — И, за Бога — кога?
Пролетта на 1555
За изненада на всички, кралицата отстъпи първа. Когато суровата зима се разтопи в дъждовна пролет, Елизабет беше повикана в двора, без да искат от нея да прави признания, без дори да е написала на сестра си и една дума, а на мен бе заповядано да яздя в свитата й: не ми дадоха никакво обяснение за промяната в мнението на кралицата, а аз и не очаквах такова. За Елизабет това не беше завръщането, което би могла да желае: беше доведена почти като пленница, пътувахме рано сутрин и късно следобед, за да не ни забелязват, нямаше тълпи, на които тя да се усмихва и да маха. Заобиколихме града: кралицата беше постановила, че Елизабет не бива да минава по големите улици на Лондон, но докато минавахме по малките улички, изведнъж почувствах как от ужас сърцето ми пропусна един удар, спрях коня си насред уличката и накарах принцесата да спре.