— Хайде, шуте — каза тя грубо. — Пришпори го.
— Бог да ми е на помощ, Бог да ми е на помощ — избъбрих.
— Какво има?
Един от хората на сър Хенри Бедингфийлд ме видя, застинала напълно неподвижна, обърна коня си и се върна.
— Хайде — каза той грубо. — Имаме заповеди да продължим.
— Боже мой — повторих: не бях в състояние да произнеса нищо повече.
— Тя е юродива — каза Елизабет. — Може би има видение.
— Ще й дам аз едно видение — каза той, хвана юздата и дръпна коня ми напред.
Елизабет ни настигна и тръгна успоредно с нас.
— Вижте, бяла е като платно и трепери — каза тя. — Хана? Какво има?
Щях да падна от коня си, ако тя не ме беше хванала за рамото да ме задържи. Войникът продължи от другата страна, като теглеше коня ми, притиснал коляно към моето, като наполовина ме държеше на седлото.
— Хана! — дочух отново гласа на Елизабет сякаш от много далече. — Болна ли си?
— Дим — беше всичко, което успях да изрека. — Огън.
Елизабет хвърли поглед към града, където сочех.
— Не подушвам нищо — каза тя. — Предупреждение ли отправяш, Хана? Пожар ли ще има?
Безизразно поклатих глава. Чувството на ужас, което изпитвах, беше толкова силно, че не можех да кажа нищо, но, сякаш от другаде, чух тих хленч, сякаш плачеше дете, измъчвано от дълбок, неизлечим страх.
— Огън — казах тихо. — Огън.
— О, това са огньовете в Смитфийлд — каза войникът. — Това е разстроило девойката. Това е, нали, дете?
Доловил бързия въпросителен поглед на Елизабет, той обясни:
— Нови закони. Еретиците се умъртвяват чрез изгаряне. Днес изгарят хора в Смитфийлд. Аз не мога да усетя миризмата, но вашето малко девойче може. Това я е разстроило. — Той дружелюбно ме тупна по рамото с тежката си ръка и каза: — Нищо чудно. Това е лоша работа.
— Изгаряне ли? — настойчиво попита Елизабет. — Изгаряне на еретици? Имате предвид протестанти? В Лондон? Днес? — Очите й пламтяха, потъмнели от гняв, но това не впечатли войника. За него едната от нас не беше кой знае колко по-ценна от другата. Бяхме просто две момичета, едното — онемяло от ужас, другото — разярено.
— Да — каза той кратко. — Това е нов свят. Нова кралица на трона, с нов крал до нея, и разбира се, нов закон. А всички, които изповядваха реформираната религия, се реформираха отново, и това бе твърде умно. Това е хубаво, казвам аз, и казвам: Слава на Бога. Не сме имали нищо друго освен противно време и лош късмет, откакто крал Хенри скъса с папата. Но сега отново приехме върховенството на папата, Светият Отец ще благослови Англия отново и ще можем да имаме престолонаследник, и хубаво време.
Елизабет не каза нито дума. Тя свали топката с ароматични вещества от колана си, сложи я в дланта ми и вдигна ръката ми към носа, за да мога да усетя уханието на сушен портокал и зрънца карамфил. Но то не прогони вонята на горяща плът, никога нищо нямаше да ме освободи от този спомен. Можех дори да чуя виковете на хората на кладите, които умоляваха семействата си да раздухат пламъците и да натрупат дърва, за да могат да умрат по-бързо, а не да се мъчат, усещайки мириса на собствените си изпичащи се тела, пищейки в болезнена агония.
— Майко — изрекох задавено, а после замлъкнах.
Пътувахме към Хамптън Корт в ледено мълчание и бяхме посрещнати като затворници, със стража. Изблъскаха ни през задната врата, сякаш се срамуваха да ни посрещнат. Но щом вратата на личните й покои беше заключена зад нас, Елизабет се обърна и взе студените ми ръце в своите.
— Аз не можах да доловя мирис на дим, никой не можа. Войникът знаеше единствено, че днес изгарят хора, не можеше да усети мириса — каза тя.
Все така не казвах нищо.
— Това беше дарбата ти, нали? — попита тя любопитно.
Прочистих гърло: спомних си онзи странен плътен вкус в задната част на езика си, вкусът от дима на горяща човешка плът. Бръснах късче сажди от лицето си, но когато отдръпнах ръка, тя беше чиста.
— Да — признах.
— Бог те изпрати да ме предупредиш — каза тя. — Другите можеше и да ми кажат: но ти беше там, по лицето ти видях ужаса на това, което се случва.
Кимнах. Тя можеше да го тълкува, както поиска, но аз знаех, че онова, което беше видяла, бе собственият ми ужас, ужасът, който бях изпитала като дете, когато бяха извлекли от къщата ни собствената ми майка, за да я завържат на клада и да запалят огъня под краката й в един неделен следобед, като част от ритуала на всеки неделен следобед, част от неделната разходка, благочестива и доставяща наслада традиция за всички останали: смъртта на майка ми, краят на моето детство.