Спомняйки си за погледа, с който Елизабет беше стрелнала краля, и как той беше проследил с поглед на гладно куче нейните поклащащи се бедра надолу по дългата галерия, аз си помислих, че кралицата беше постъпила благоразумно, като го беше помолила да я посещава, независимо от традицията за ражданията при кралските особи. Елизабет беше момиче, с което никоя жена не би трябвало да оставя съпруга си, особено когато съпругата беше изолирана и заключена за цели три месеца.
Бебето малко закъсняваше, седмиците минаваха, а от него нямаше и следа. Акушерките предричаха, че бебето ще бъде по-силно, защото не бързаше, и че раждането ще е по-леко, когато започне — което трябваше да стане вече всеки момент. Но щом отмина май, те започнаха да споменават, че бебето закъснява изключително много. Бавачките навиха бебешките повои и започнаха да говорят, че трябва да донесат пресни билки, които да посипят по пода. Лекарите се усмихваха и тактично предполагаха, че една толкова духовна и неземна жена като кралицата може да е сбъркала датата на зачеването: можеше да се наложи да чакаме до края на месеца.
Докато дългите горещи скучни седмици се влачеха мъчително, се стигна и до един смущаващ момент — някакъв слух разбуни Лондон с вестта, че кралицата е родила син. Градът полудя, зазвънтяха камбани, хората запяха по улиците, и празнуващите стигнаха с глъчка чак до Хамптън Корт, за да научат, че нищо не се беше случило, че още чакахме, че нямаше какво друго да се прави, освен да се чака.
Всеки ден седях с кралица Мери в обвитата в гоблени и завеси стая. Понякога й четях от Библията на испански, понякога й съобщавах дребни вести за двора, или й разказвах последните измислици на Уил. Носех в стаята й цветя — цветя като онези, които растяха по живите плетове, например маргаритки, а после малките напъпили рози, всичко, което можеше да й даде усещането, че още съществува външен свят, към който тя скоро щеше отново да се присъедини. Тя ги приемаше с усмивка на удоволствие.
— Какво, нима розите са напъпили вече?
— Да, ваше величество.
— Мъчно ми е, че ще пропусна да ги видя тази година.
Както се бях опасявала, тъмнината и тишината на стаята потискаха духа й. Тъй като завесите бяха спуснати, а свещите — запалени, беше твърде тъмно, за да шие дълго, без да получи ужасно главоболие, четенето беше истинско изпитание. Лекарите бяха постановили, че тя не бива да слуша музика, а придворните дами скоро изчерпаха темите си за разговор. Въздухът стана застоял и тежък, изпълнен с дим на дърва от силния огън, и с въздишките на нейните затворени като в тъмница компаньонки. След сутрин, прекарана с нея, откривах, че излизам от вратите тичешком, отчаяно копнееща да бъда отново навън, в свежия въздух и светлината.
Кралицата беше започнала затворничеството си в родилната стая със спокойното очакване скоро да роди. Като всяка жена, очакваща да роди за първи път, беше леко изплашена, още повече, че наистина беше твърде стара за първо дете. Но я крепеше убеждението, че Бог й бе дарил това дете, че бебето се бе раздвижило в утробата й, когато папският легат се беше върнал в Англия, че това зачатие бе знак на божествено благоволение. Мери, като вярна Божия рабиня, бе изпълнена с увереност. Но докато дните бавно и мъчително се превръщаха в седмици, спокойствието й бе подкопано от забавянето. Добрите пожелания, които се стичаха от цялата страна, звучаха като поредица от настоявания за син. Писмата от нейния свекър, императора, с въпроси за бавенето, звучаха като укор. Лекарите казваха, че според всички признаци бебето щяло да се появи скоро, но то все така не идваше.
Джейн Дормър ходеше наоколо с лице, мрачно като буреносен облак. Всеки, дръзнал да попита за здравето на кралицата, биваше удостоен с втренчен гневен поглед заради безочието си.
— Приличам ли на някоя селска вещица? — чух я как пита веднъж една жена. — Приличам ли на астролог, който прави заклинания и предсказва рождени дати? Нали не? Нейно величество кралицата ще роди, когато сметне за уместно, а не преди това, и ще имаме принц, когато Бог даде, а не преди това.
Това беше устойчива защита, и можеше да удържи придворните, но не можеше да предпази кралицата от собственото й мъчително нарастващо безпокойство. Бях я виждала нещастна и изплашена преди и разпознах измъченото изражение на лицето й, когато вътрешното сияние угасна.