— От известно време съм си у дома. Работя върху карта на крайбрежието, и трябваше да отида в Лондон заради някои моряшки карти и чертежи. Получи ли книга за мен? Бях я оставил на съхранение при баща ти в Кале, и той каза, че ще я препрати.
— Не съм била в магазина няколко дни, сър — казах.
— Ще се радвам, когато пристигне — каза той небрежно.
— Кралицата ли ви повика, сър?
Той поклати глава:
— Не, тук съм на лично посещение при принцеса Елизабет. Тя ме помоли да й донеса някои ръкописи. Изучава италиански, а аз донесох някои много интересни стари текстове от Венеция.
Въпреки това не долових опасността.
— Да ви заведа ли при нея? — предложих. — Това не е пътят към двореца. Можем да стигнем до конюшнята по главния път.
Още преди той да отговори, портичката в стената се отвори тихо и в рамката й застана Кат Ашли.
— А, шутът — каза тя мило. — И магьосникът.
— Наричате и двама ни с погрешни имена — каза той със сдържано достойнство и слезе от седлото. Един паж се шмугна край Кат Ашли, за да задържи коня на Джон Дий. Разбрах, че го очакваха, че бяха планирали той да влезе в двореца тайно; осъзнах също и че — понякога наистина бях глупачка — за мен щеше да е по-добре, ако не го бях видяла, или поне след като го видях, да бях извърнала глава и минала покрай него, преструвайки се, че не съм го забелязала.
— Вземи и нейния кон — каза Кат на момчето.
— Аз ще заведа кобилата в конюшнята — казах. — Трябва да се захващам с работата си.
— Това ти е работата — каза тя рязко. — След като вече си тук, ще трябва да дойдеш с нас.
— Не съм длъжна да правя нищо, освен това, което ми нарежда кралицата — казах рязко.
Джон Дий внимателно положи длан върху ръката ми.
— Хана, бих могъл да използвам дарбата ти за работата, която имам да върша тук. И твоят господар би искал да ми помогнеш.
Поколебах се, и докато мълчах, Кат ме хвана за ръката и почти ме завлече в оградената със стени градина.
— Хайде, влизай — каза тя. — Можеш да избягаш, щом влезеш вътре, но излагаш на опасност мистър Дий и мен, докато спориш тук на открито. Хайде, идвай, а по-късно ще си тръгнеш, ако толкова държиш.
Както винаги мисълта, че съм наблюдавана, ме изплаши. Подхвърлих на конярчето юздите на коня си и последвах Кат, която отиде до малка, закрита от бръшлян врата, която не бях забелязвала никога преди това, макар да бях прекарала толкова време в двореца. Тръгнахме нагоре по вита стълба и излязохме през друг скрит вход, защитен от гоблен, срещу покоите на принцесата.
Кат почука на вратата по специален начин и тя се отвори веднага. Джон Дий и аз влязохме бързо вътре. Никой не ни беше видял.
Елизабет седеше на столче в прозоречната ниша, с лютня на коленете: на няколко крачки от нея новият й италиански учител по лютня подреждаше ноти върху поставка. Изглеждаха невинни като актьори, които играят ролята на невинни. Всъщност изглеждаха толкова подчертано невинни, че късите косъмчета на подстриганата коса на тила ми настръхнаха, като на изплашено куче.
Елизабет вдигна поглед и ме видя:
— О, Хана.
— Кат ме принуди да вляза — казах. — Мисля, че трябва да си вървя.
— Почакай за миг — отвърна тя.
Кат Ашли подпря големия си задник на дървената врата и се облегна на нея.
— Ще виждате ли по-добре, ако Хана ви помага? — обърна се Елизабет към Джон Дий.
— Не мога да виждам без нея — каза той искрено. — Не притежавам нужната дарба. Само щях да ви подготвя астрологичните таблици: това е всичко, което мога да направя без ясновидец. Не знаех, че Хана ще бъде тук днес.
— Ако тя погледне по ваша молба, какво можем да видим?
Той сви рамене:
— Всичко. Нищо. Как да разбера? Но може би ще успеем да предскажем деня, в който ще се роди бебето на кралицата. Може би ще успеем да узнаем дали е момче или момиче, и до колко ще бъде здраво, и какво може да му готви бъдещето.
Елизабет се приближи към мен с блеснали очи.
— Направи това за нас, Хана — прошепна тя, почти умолително. — Всички искаме да узнаем. И ти също не по-малко от всички други.
Не казах нищо. Това, което знаех за нарастващото отчаяние на кралицата в онази затъмнена стая, не беше нещо, което бих споделила с нейната кокетлива полусестра.
— Не смея да го направя — казах категорично. — Страхувам се, мистър Дий. Това са забранени науки.
— Сега всичко е забранено — каза той простичко. — Светът се дели на две групи хора — онези, които задават въпроси и се нуждаят от отговори, и онези, които смятат, че отговорите са ни дадени. Нейна светлост е личност, която задава въпроси, а кралицата — от онези, които смятат, че всичко е вече знайно. Аз принадлежа към света на онези, които питат; питат за всичко. Ти също. Също и лорд Робърт. Жизненоважно е да задаваш въпроси: равносилно е на смърт, когато човек трябва да приеме отговор, който идва с лъх на гробна пръст, и не може дори да попита „защо?“ Ти обичаш да питаш, нали, Хана?