— Бях възпитана в този дух — казах аз, сякаш се оправдавах за някакъв грях. — Но научих цената. Виждала съм цената, която хората на науката трябва понякога да плащат.
— Няма да платиш никаква цена за това, че задаваш въпроси в моите покои — увери ме Елизабет. — Аз съм под закрилата на краля. Можем да правим каквото пожелаем. Сега съм в безопасност.
— Но аз никога не съм в безопасност! — възкликнах.
— Хайде, дете — насърчи ме Джон Дий. — Ти си сред приятели. Нима нямаш куража да упражняваш дадената ти от Бог дарба, пред очите на твоя Създател и в компанията на приятелите си, дете?
— Не — казах искрено. Мислех си за наръчите дърва, струпани на градския площад в Арагон, за кладите в Смитфийлд, за решимостта на Инквизицията да вижда само онова, от което се боеше, и да забелязва само онова, което подозираше.
— И въпреки това живееш тук, в самото сърце на двора — отбеляза той.
— Аз съм тук, за да служа на кралицата, защото я обичам, и защото не мога да я оставя сега, не и докато очаква раждането на бебето си. И служа на принцеса Елизабет, защото… защото тя не прилича на никоя друга жена, която съм срещала.
Елизабет се засмя.
— Изучаваш ме, сякаш съм книга — каза тя. — Забелязвала съм, че го правиш. Знам, че е така. Наблюдаваш ме, сякаш искаш да се научиш как да бъдеш жена.
Кимнах, без да признавам верността на никое от твърденията й:
— Може би.
Тя се усмихна:
— Обичаш сестра ми, нали?
Погледнах я в лицето без страх.
— Да. Кой може да не я обича?
— Тогава не мислиш ли, че ще облекчиш положението й, като й кажеш кога ще дойде това мудно бебе? То закъснява с месец, Хана. Хората й се присмиват. Ако е сбъркала датите, не би ли искала да й кажеш, че бебето в утробата й расте и е добре, и че ще се роди още тази седмица, или следващата?
Поколебах се:
— Как мога да й кажа, че знам такова нещо?
— Дарбата ти! Дарбата ти! — възкликна тя раздразнено. — Можеш да й кажеш, че току-що си имала видение за това. Не е нужно да казваш, че видението е било измислено в покоите ми.
Замислих се за миг.
— А когато отидеш да видиш отново лорд Робърт, можеш да го посъветваш — каза тихо Елизабет. — Можеш да му кажеш, че трябва да се помири с нея, защото тя ще постави сина си на трона на Англия, и Англия ще бъде католическа и обвързана с Испания сила завинаги. Можеш да му кажеш да се откаже да чака и да се надява на каквото и да е друго. Можеш да му кажеш, че каузата е загубена и той трябва да приеме католицизма, да помоли за милост и да получи свободата си. Тази новина ще означава, че той може да помоли за свободата си. Ти можеш да го освободиш.
Не казах нищо, но тя разбра причината за избилата по бузите ми руменина.
— Не знам как издържа — каза тя, с нисък глас, сякаш изричаше заклинание. — Бедният Робърт, да чака безкрайно в Тауър, без да знае какво ще донесе бъдещето. Не мислиш ли, че ако узнае, че Мери ще бъде на трона през следващите двайсет години, а след нея — синът й, той ще помоли за свободата си и ще я получи? Земите му усещат неговата липса, хората му имат нужда от него, той е човек, който има нужда да усеща земята под ботушите си и вятъра в лицето си. Не е човек, който може да бъде затворен като покрит с качулка сокол през половината си живот.
— Ако знае със сигурност, че кралицата ще има син, ще може ли да излезе на свобода?
— Ако се роди принц, тя ще освободи повечето от онези, които са затворени в Тауър, защото ще знае, че положението й на трона е сигурно. Всички ще се откажем.
Вече не се колебаех.
— Ще го направя — казах.
Елизабет кимна спокойно.
— Трябва ви вътрешна стая, нали? — попита тя Джон Дий.
— Осветена със свещи — каза той. — И огледало, и маса, покрита с ленена покривка. Би трябвало да има и още неща, но ще направим каквото можем.
Елизабет влезе в личния си кабинет зад залата за аудиенции и я чухме как затваря завесите и издърпва една маса пред огнището. Джон Дий подреди астрономическите си чертежи върху писалището й: когато Елизабет се върна, той беше свързал с черта рождената дата на кралицата и датата на раждането на краля.
— Женитбата им е била във Везни — каза той. — Това е брак, изпълнен с дълбока любов.
Погледнах бързо лицето на Елизабет, но тя не гледаше насмешливо, мислейки си за триумфа, който бе постигнала над сестра си, флиртувайки с Филип: сега беше прекалено сериозна за такова дребнаво злорадство.