— А ще даде ли плод? — попита тя.
Той прокара една черта през тесните неразбираеми колонки с цифри. Прокара друга надолу, и се наведе напред да прочете числото там, където линиите се пресичаха.
— Не мисля — каза. — Но не мога да съм сигурен. Ще има две бременности.
Елизабет издаде лек, задъхан звук, подобен на котешко фучене.
— Две? И ще роди живи деца?
Джон Дий отново погледна числото, а после — друга поредица числа в най-долния край на свитъка.
— Много е неясно.
Елизабет седеше съвсем неподвижно, външно нищо не показваше колко отчаяно иска да разбере.
— Кой тогава ще наследи трона? — попита тя напрегнато.
Джон Дий тегли нова черта, този път хоризонтално, напряко през колоните.
— Би трябвало да сте вие — каза той.
— Да, знам, че би трябвало да съм аз — каза Елизабет, обуздавайки нетърпението си. — Аз съм наследницата сега, ако не бъда отхвърлена. Но ще бъда ли аз?
Той се облегна назад, отдръпвайки се от страниците.
— Съжалявам, принцесо. Твърде неясно е. Любовта, която тя изпитва към него, и копнежът й за дете замъгляват всичко. Никога не съм виждал жена, която да изпитва по-силна любов към мъж. Никога не съм виждал жена да копнее по-силно за дете. Желанието й се съдържа във всеки символ на таблицата, почти сякаш може да призове раждането на дете само със силата на волята си.
Елизабет, с лице, подобно на красива маска, кимна:
— Разбирам. Ще можете ли да видите повече, ако Хана гадае за вас?
Джон Дий се обърна към мен:
— Съгласна ли си да опиташ, Хана? И да видиш какво можем да научим. Помни, това е Божие дело, ще търсим съвета на ангелите.
— Ще опитам — казах. Не бях твърде нетърпелива да вляза в затъмнената стая и да се вгледам в обвитото в сенки огледало. Но мисълта да отнеса на лорд Робърт новината, която можеше да го освободи, да отнеса на кралицата вестта, която може би щеше да й достави най-голяма радост след възкачването й на трона, беше голямо изкушение за мен.
Влязох в стаята. Пламъчетата на свещите се поклащаха от двете страни на златно огледало. Върху масата имаше бяла ленена покривка. Докато гледах, Джон Дий нарисува петолъчна звезда върху лена, с перо, от което пръскаше тъмно мастило, а после — символи на власт във всеки ъгъл.
— Дръжте вратата затворена — каза той на Елизабет. — Не знам колко време ще ни отнеме.
— Не може ли да бъда вътре? — попита тя. — Няма да говоря.
Той поклати глава:
— Принцесо, не е нужно да говорите, вие притежавате присъствието на кралица. А тук трябва да присъстваме само Хана, аз, и ангелите, ако благоволят да ни споходят.
— Но ще ми кажете всичко — настоя тя. — Не само нещата, които смятате, че е редно да узная. Ще ми кажете всичко, което видите, нали?
Той кимна и затвори вратата пред любопитното й лице, а после се обърна отново към мен. Придърпа едно столче пред огледалото и внимателно ме сложи да седна, като гледаше над главата ми към изражението ми в огледалото.
— Значи имаш желание и готовност да го направиш? — попита, за да се увери.
— Да — казах сериозно.
— Дарбата, която притежаваш, е голяма — каза той тихо. — Бих дал цялото си познание, за да мога да я получа.
— Просто искам да можеше да има решение — казах. — Иска ми се Елизабет да можеше да получи трона, и все пак кралицата да го задържи. Иска ми се кралицата да може да роди сина си, без Елизабет да бъде лишена от наследство. От все сърце ми се иска лорд Робърт да може да бъде свободен и въпреки това да не заговорничи срещу кралицата. Иска ми се да можех да живея тук и въпреки това да бъда с баща си.
Той се усмихна:
— Ти и аз сме най-безполезни за заговорниците — каза той тихо. — Защото аз не се интересувам коя кралица е на трона, стига тя да позволи на хората да следват вярата си. Искам библиотеките да бъдат възстановени, а знанието — позволено, а тази страна да изследва моретата и да се разпростира все по-нататък, към нови земи на запад.
— Но как тази работа би спомогнала за това? — попитах.
— Ще узнаем какво ни съветват ангелите — каза той тихо. — За нас не може да има по-добро напътствие.
Джон Дий се отдръпна от огледалото и го чух тихо да се моли на латински да извършим Божието дело и ангелите да ни споходят. Казах „Амин“, изричайки го искрено, и после зачаках.
Стори ми се, че отне много дълго време. Виждах свещите, отразени в огледалото, после мракът около тях стана по-тъмен, а те сякаш станаха по-ярки. Тогава видях, че в сърцевината на всяка свещ имаше ореол от тъмнина, а вътре в този ореол от тъмнина беше черният фитил на свещта, имаше и лека мъгла около него. Бях толкова омаяна от тази анатомия на пламъка, че не можех да си спомня какво би трябвало да правя. Просто се взирах и взирах в движещите се светлини, докато изведнъж разбрах, че съм заспала, а после ръката на Джон Дий леко докосна рамото ми и чух в ухото си гласа му, който каза: „Изпий това, дете“.