Занесох ги до огнището и смачках хартията, в която бяха увити, готова да ги изгоря, с разтреперани от бързане ръце. Удрях огнивото дълги минути, преди да пламне, страхът ми се усилваше с всеки миг. После кремъкът даде искра и запали праханта, и аз успях да запаля свещ и да поднеса пламъка към хартията в решетката на огнището. Задържах го под ъгълчето на хартията от обвивката и загледах как пламъкът я близна, докато тя пламна в яркожълто.
Взех книгите, като смятах да откъсвам по цяла шепа страници наведнъж и да изгоря всяка една. Първата книга, онази, написана на латински, се разтвори с леко шумолене в ръката ми. Хванах в ръка голяма шепа от изработените от мека хартия листове. Те поддадоха безсилно в пръстите ми, сякаш не бяха най-опасното нещо на света. Опитах се да ги откъсна от крехкото гръбче на книгата, но след това се поколебах.
Не можех да го направя. Нямаше да го направя. Отпуснах се назад и седнах на пети с книгата в ръка, докато светлината на огъня потрепваше и замираше, и осъзнах, че дори когато бях в смъртна опасност, не можех да се заставя да изгоря книга.
Това противоречеше на самата ми същност. Бях виждала баща ми да пренася някои от тези книги през целия християнски свят, увити и завързани до сърцето му, знаейки, че тайните, които съдържаха, са били току-що заклеймени като еретични. Бях го виждала да купува и продава книги и, нещо повече от това, да ги дава и взема назаем, само заради радостта да види как съдържащото се в тях познание продължава нататък, разпростира се нататък. Бях виждала насладата му, когато откриеше някой липсващ том, бях го виждала как приветства завръщането на някой изгубен фолиант отново на лавиците си, сякаш той беше синът, когото никога не бе имал. Книгите бяха мои братя и сестри: не можех да се обърна срещу тях сега. Не можех да стана една от онези, които виждат нещо, което не могат да разберат, и го унищожават.
Когато радостта на Даниел от учението му във Венеция и Падуа караше собственото ми сърце да се вълнува, то беше, защото аз също вярвах, че някой ден всичко може да бъде узнато, и че нищо не трябва да бъде скрито. А всяка от тези две книги може би съдържаше тайната на целия свят, може би съдържаше ключа към разбирането на всичко. Джон Дий беше велик учен: щом като си даваше толкова труд да се добере до тези томове и да ги изпрати тайно, те сигурно наистина бяха ценни. Не можех да се заставя да ги унищожа. Ако изгорях тази книга, тогава не бях по-добра от инквизиторите, които бяха убили майка ми. Ако я изгорях, ставах като онези, които мислят, че идеите са опасни и следва да се унищожават.
Не бях една от тях. Дори да излагах на опасност живота си, не можех да стана една от тях. Бях млада жена, живееща в самото сърце на един свят, който започваше да задава въпроси, живееща във време, когато хората започваха да мислят, че въпросите са най-важното нещо. А кой можеше да каже къде могат да ни отведат тези въпроси? Таблиците, които баща ми беше изпратил за Джон Дий, можеше да съдържат лекарство, което лекува чумата, можеше да съдържат тайната на това как да се определи местонахождението на кораб в морето, можеше да ни кажат как да летим, можеше да ни разкрият как да живеем вечно. Не знаех какво държа в ръцете си. Можех да го унищожа, толкова, колкото и да убия новородено дете: скъпоценно само по себе си, и пълно с непознаваеми обещания.
С натежало сърце взех двете книги и ги пъхнах зад по-безобидните заглавия върху един рафт в библиотеката на баща ми. Казах си, че ако къщата бъде претърсена, ще мога да твърдя, че не съм знаела нищо. Бях унищожила най-опасната част от пакета: опаковката с името на Джон Дий, изписано върху нея с почерка на баща ми. Баща ми беше далече, в Кале и нямаше нищо, което да ни свърже пряко с мистър Дий.
Поклатих глава, уморена от опита да се самозалъгвам. В действителност съществуваха дузина връзки между мен и мистър Дий, стига някой да поискаше да ги проследи. Имаше дузина връзки между баща ми и учения. Аз бях известна като шута на лорд Робърт, като шута на кралицата, като шута на принцесата, бях свързана с всеки, чието име беше символ на опасност. Можех да се надявам единствено, че пъстрото облекло на шут ще ме скрие, морето между Англия и Кале ще защити баща ми, а ангелите на мистър Дий ще го напътстват и ще го закрилят, дори когато се озове на дибата, дори ако неговите тъмничари му връчеха снопа с подпалки и го накараха сам да ги отнесе до кладата.
Това беше оскъдна утеха за едно момиче, прекарало момичешките си години в постоянно бягство, криейки вярата си, укривайки пола си, укривайки себе си. Но сега не можех да направя нищо, освен отново да бягам, а ужасът ми при мисълта да бягам от Англия бе по-голям от ужаса да не ме заловят. Когато баща ми бе обещал, че това ще бъде моят дом, че тук ще съм в безопасност, му бях повярвала. Когато кралицата бе положила главата ми в скута си и бе навивала къдриците ми около пръстите си, аз й се бях доверила, както вярвах на майка си. Не исках да напускам Англия, не исках да изоставя кралицата. Изтупах праха от късото си палто, оправих шапката си и се измъкнах на улицата.