— Какви са новините за Джон Дий? — попитах тихо Уил Сомърс една сутрин, когато го открих легнал на една пейка, припичащ се като гущер на лятното слънце.
— Още не е мъртъв — каза той, като едва отвори едно око. — Тихо.
— Спиш ли? — попитах, с желанието да науча повече.
— Още не съм мъртъв — каза той. — В това отношение между мен и него има нещо общо. Но мен не ме разпъват на дибата, не трупат камъни върху гърдите ми, нито ме отвеждат за разпит в полунощ, или призори, вместо на закуска. Така че не ни свързват толкова много неща.
— Признал ли е? — попитах, с едва доловим глас.
— Невъзможно — каза прагматично Уил. — Ако беше признал, щеше да е мъртъв, и с това приликата му с мен щеше да приключи, тъй като аз не съм мъртъв, а просто заспал.
— Уил…
— Дълбоко заспал, дори сънувам, и изобщо не говоря.
Отидох да намеря Елизабет. Смятах да говоря с Кат Ашли, но знаех, че ме презира заради това, че не можех да реша твърдо на кого да съм вярна, и се съмнявах в дискретността й. Чух изсвирването на ловджийски рогове и разбрах, че Елизабет е излизала на езда. Забързах надолу към конюшните и стигнах там, когато хрътките се втурнаха вътре, с ездачите зад тях. Елизабет яздеше нов черен ловен кон, подарък от краля: шапката й беше накривена настрани, лицето й сияеше. Всички придворни слизаха от конете и викаха конярите си. Изтичах напред да задържа коня й и й прошепнах тихо, така че сред всеобщия шум никой друг не ме чу:
— Принцесо, имате ли вести за Джон Дий?
Тя ми обърна гръб и потупа коня по плешката:
— Браво, Сънбърст — каза високо, като говореше на коня. — Справи се добре. — На мен каза полугласно: — Задържан е за призоваване на духове и изготвяне на хороскопи.
— Какво? — попитах, ужасена.
Тя беше напълно спокойна:
— Казват, че се опитал да изготви хороскопа на кралицата, и че призовавал духове, за да предскаже бъдещето.
— Дали няма да го склонят да спомене и други, които са правили това заедно с него? — промълвих.
— Ако го обвинят в ерес, можеш да очакваш, че ще пропее като малък дрозд — каза тя, като се обърна към мен и се усмихна сияйно, сякаш на карта не бяха заложени нито нейният, нито моят живот. — Ще го изтезават, нали знаеш. Никой не може да издържи на тази болка. Неминуемо ще проговори.
— Ерес?
— Така разбрах.
Тя подхвърли юздите на коняря си и тръгна към двореца, облегната на рамото ми.
— Ще го изгорят ли?
— Несъмнено.
— Принцесо, какво ще правим?
Тя обгърна с длан рамото ми и го стисна силно, сякаш се опитваше да ме задържи в съзнание. Забелязах, че ръката й не потрепери дори за миг.
— Ще чакаме. И ще се надяваме да преживеем това. Същото, както винаги, Хана. Чакай и се надявай да оцелееш.
— Вие ще оцелеете — казах с внезапна горчивина.
Елизабет обърна будното си лице към мен: усмивката й бе весела, но очите й бяха като парченца въглен:
— О, да — каза тя. — Досега успявах.
В средата на юни кралицата, все още бременна, наруши правилата и напусна стаята, в която прекарваше усамотението си. Лекарите не можеха да твърдят, че състоянието й ще се влоши с нещо, ако е навън, и смятаха, че разходките на чист въздух може да събудят апетита й и тя да започне да се храни. Страхуваха се, че тя не се храни достатъчно, за да поддържа живота си и този на бебето. В сутрешната прохлада или сенчестата вечер тя се разхождаше бавно в личната си градина, придружавана само от придворните си дами и от членовете на свитата си. Пред очите ми тя се изменяше от възхитително увлечената жена, с която принц Филип Испански се бе венчал и споделил легло, която бе обичал, на която бе донесъл радост, отново в нервната, преждевременно остаряла жена, която бях срещнала най-напред. Новата й увереност в любовта и щастието се изцеждаше от нея, заедно с розовината на бузите й и синия цвят на очите й, и виждах как се оттегля отново в самотата и страха на детството си, почти като болен човек, плъзгащ се бавно към смъртта.
— Ваше величество.
Паднах на едно коляно, когато я срещнах в личната й градина един ден. Беше се загледала към реката, която течеше бързо покрай кея за лодки: гледаше и въпреки това не виждаше. Ято патета си играеше в течението, докато майката бдително стоеше наблизо, наглеждайки малките топчици пухкава перушина, докато газеха във водата и се поклащаха. Дори патиците по Темза имаха малки: но люлката на Англия, с онези изписани над горната част, изпълнени с надежда стихове, беше все още празна.