Тя обърна към мен мрачен, невиждащ поглед:
— О, Хана.
— Добре ли сте, ваше величество?
Тя се опита да ми се усмихне, но видях как устните й се извиха надолу.
— Не, Хана, дете мое. Не съм много добре.
— Боли ли ви нещо?
Тя поклати глава:
— Бих се зарадвала да изпитам болки, родилни болки. Не, Хана. Не чувствам нищо, нито в тялото, нито в сърцето си.
Приближих се малко по-плътно:
— Може би това са фантазиите, които идват преди раждане — казах успокоително. — Като в онези случаи, когато казват, че жените изпитват желание да ядат сурови плодове или въглища.
Тя поклати глава:
— Не, не мисля така — протегна ръце към мен, търпелива като болно дете. — Не можеш ли да видиш, Хана? С дарбата си? Можеш ли да видиш и да ми кажеш истината?
Почти неохотно взех ръцете й и при докосването й почувствах прилив на отчаяние, толкова мрачно и студено, сякаш бях паднала в реката, която течеше под кея. Тя видя потреса върху лицето ми и веднага го разчете правилно.
— Вече го няма, нали? — прошепна тя. — По някакъв начин съм го изгубила.
— Няма как да знам, ваше величество — заекнах. — Не съм лекар, едва ли имам нужното умение да преценя…
Тя поклати глава: ярката слънчева светлина проблясваше по пищната бродерия на шапчицата й, по златните халки на ушите й, по цялото това земно богатство, което обгръщаше скръбта й.
— Знаех го — каза тя. — Носех син в утробата си, а сега вече го няма. Чувствам празнота там, където преди усещах живот.
Все още държах ледените й ръце: открих, че ги разтривам, както хората разтриват ръцете на труп.
— О, ваше величество! — възкликнах. — Може да има друго дете. След като е било създадено едно, можете да създадете и второ. Вие имахте дете и го изгубихте, това се случва на стотици жени, а после те раждат друго дете. Вие също можете да го направите.
Изглежда, тя дори не ме чу: остави ръцете си да лежат в моите и се загледа към реката, сякаш й се искаше тя да я отнесе.
— Ваше величество — прошепнах, много тихо. — Кралица Мери? Най-скъпа Мери?
Когато обърна лице към мен, очите й бяха пълни със сълзи.
— Нищо не е наред — каза тя, и гласът й беше нисък и напълно сломен. — Всичко тръгна в погрешна посока, откакто майката на Елизабет отне баща ми от нас и разби сърцето на майка ми, и нищо не може да се поправи отново. Всичко върви в погрешна посока, откакто майката на Елизабет спечели баща ми за греха и го отклони от вярата му, така че той живя и умря в мъки. Всичко е погрешно, Хана, и аз не мога да го поправя, макар да се опитвах многократно. Това е твърде много за мен. В тази история има твърде много тъга, грях и загуба, за да я поправя. Това е отвъд силите и възможностите ми. А Елизабет ми отне съпруга, моя съпруг, който беше най-голямата радост в живота ми — единствената радост на живота ми — единствения мъж, който някога ме е обичал, единствения човек, когото съм обичала, откакто изгубих майка си. Тя ми го отне. А сега загубих и сина си.
Мрачното й настроение нахлу в тялото ми като повей на най-дълбоко отчаяние. Стиснах ръцете й, сякаш тя се давеше, понесена от нощното течение.
— Мери!
Тя внимателно издърпа ръцете си от мен, и се отдалечи, отново сама, както винаги, както вече сигурно вярваше, че ще бъде докрай. Затичах зад нея, и макар да чу стъпките ми, тя не забави ход, нито обърна глава.
— Можете да имате друго дете — повторих. — И можете да спечелите обратно съпруга си.
Тя не спря, не поклати глава. Знаех, че върви с вдигната брадичка и стичащи се по бузите й сълзи. Не можеше да помоли за помощ, не можеше да приеме помощ. Болката в сърцето й беше болката на загубата. Беше загубила обичта на баща си, беше загубила майка си. Сега беше загубила детето си и с всеки изминал ден, пред очите на целия двор, губеше съпруга си, отнет от красивата й по-млада сестра. Изостанах назад и я оставих да си отиде.
През дългия горещ месец юли кралицата не даде никакво обяснение защо бебето й не идваше. Елизабет разпитваше за здравето й всяка сутрин с най-искрена сестринска загриженост, и всеки ден отбелязваше със сладкия си ясен глас:
— За Бога, колко време му отнема на това бебе да се роди!
Всеки ден хората от Лондон излизаха да отслужват литургии за благополучното раждане на кралицата, а всички ние се изправяхме на крака по три пъти на ден в църквата, за да кажем „амин“. Вестите, които носеха от Лондон, бяха за град на ужасите. Убеждението на кралицата, че бебето й няма да се роди, докато Англия не бъде прочистена от ереста, беше довело до жесток обрат. Назначените от нея инквизитори, епископ Бонър и останалите, водеха жестока политика на тайни арести и жестоки изтезания. Носеха се слухове за несправедливи съдебни процеси срещу еретици, за слугини, които, подведени от невежеството си, се заклевали, че няма да се откажат от Библията, и после отвеждани на кладата и изгаряни заради вярата си. Имаше една ужасна история за жена, бременна с първото си дете, която била обвинена в ерес и изправена на съд. Когато отказала да преклони глава пред догмите на римокатолическия свещеник, те я завързали на клада и я запалили. В ужаса си тя получила родилни болки там и тогава, и родила детето върху подпалките. Когато бебето се изхлузило от треперещите й бедра на земята, плачейки достатъчно високо, за да го чуят над пукота на пламъците, палачът набол голото дете с вила и го хвърлил обратно в огъня, сякаш било плачещ вързоп подпалки.