Изплашеното създание веднага скочи напред. Уил също направи дълъг неочакван скок. Явно взе преднина още с първия скок. С гръмък смях придворните се затичаха и се подредиха в две редици, за да направят пътека, и някой отново смушка жабата. Този път тя се изплаши повече, направи три големи подскока и също започна да пълзи. Дамите размахаха поли, за да не я отклоняват от посоката, в която се движеше, докато Уил подскачаше зад нея, но жабата очевидно набираше скорост. Още едно докосване с пръчката, и жабокът отново хукна, преследван с всичка сила от Уил, докато хората крещяха предположения и залози, испанците клатеха глава на глупостта на англичаните, но после се разсмяха против волята си и заложиха кесия с монети на жабата.
— Някой да погъделичка Уил! — разнесе се вик. — Изостава!
Един от мъжете намери пръчка и мина зад Уил, който заподскача малко по-бързо, за да избяга.
— Аз ще го направя! — казах, грабнах пръчката от него и наподобих силен удар, но всъщност пръчката удари земята зад Уил и дори не докосна панталоните му.
Той се движеше възможно най-бързо, но жабата беше ужасно изплашена и явно знаеше, че гъстият трънен жив плет, из който се виеха бобени цветчета, в края на овощната градина, е сигурно убежище. Заподскача натам и Уил пристигна почти веднага след нея. Разнесоха се гръмки аплодисменти и звън на монети, които сменяха собствениците си. Кралицата се държеше за корема и се смееше високо, а Джейн Дормър плъзна ръка около кръста й, за да я подкрепи, и се усмихна, когато видя господарката си поне за малко весела.
Уил стана от земята, дългите му крака най-сетне се изпънаха, лицето му се разкриви в усмивка, докато се покланяше. Целият двор продължи нататък, като говореше и се смееше за надбягването на Уил Сомърс с жабата, но аз го задържах, като положих длан върху ръката му.
— Благодаря ти — казах.
Той ме погледна безизразно: сега нито един от двама ни не се държеше като шут.
— Дете, не можеш да промениш един крал, можеш само да го разсмееш. Понякога, ако си изключителен шут, можеш да го накараш да се надсмее над себе си, и тогава можеш да го превърнеш в по-добър човек и по-добър крал.
— Постъпих глупаво — признах. — Но, Уил, днес говорих с една жена, и нещата, които ми каза тя, щяха да те разплачат!
— Във Франция е далеч по-лошо — каза той бързо. — И в Италия е по-лошо. Дете, тъкмо ти би трябвало да знаеш, че в Испания е по-лошо.
Това ме спря.
— Дойдох в Англия с мисълта, че това е страна, в която ще царят по-милостиви нрави. Кралицата със сигурност не е жена, която би изгорила съпруга на свещеник.
Той отпусна ръка върху раменете ми.
— Дете, ти наистина си глупачка — каза тихо. — Кралицата няма майка, която да я посъветва, няма съпруг, който я обича, и няма дете, което да отвлича вниманието й. Тя иска да постъпва правилно, а всички около нея й казват, че най-добрият начин да подчини тази страна е да изгори няколко нищожни души, които и без друго вече са обречени да отидат в ада. Сърцето й може и да страда за тях, но тя е готова да ги принесе в жертва, за да спаси останалите, точно както би пожертвала тялото си заради собствената си безсмъртна душа. Твоята работа, както и моята, е да се погрижим никога да не й дойде на ума да пожертва нас.
Обърнах към него лице. Изражението ми беше толкова сериозно, че и той не би могъл да желае нещо повече.
— Уил, аз й се доверих. Бих й поверила живота си.
— Правилно постъпваш — каза той с иронично одобрение. — Ти си съвсем истинска глупачка. Само глупак се доверява на един крал.
Обикновено през юли дворът потегляше на път, обикаляше големите дворци на Англия, наслаждаваше се на ловуване, празненства и всички удоволствия на английското лято, но кралицата все още не казваше нищо за евентуалното ни отпътуване. Потеглянето ни се отлагаше ден след ден в очакване на раждането на принца, и сега, след дванайсет седмици закъснение, никой не вярваше искрено, че принцът ще се появи.
Никой не казваше нищо на кралицата — това беше най-лошото. Никой не я питаше как се чувства, дали е болна, дали кърви или се чувства зле. Тя беше загубила едно дете, което означаваше за нея повече от целия свят, а никой не я питаше как се справя, не й предлагаше утеха. Беше заобиколена от стена на вежливо мълчание, но след като отминеше, придворните се усмихваха, а някои дори се смееха, закрили устата си с ръце, и казваха, че тя е стара и глупава жена и че е сбъркала пресъхването на месечните си неразположения с бременност! Каква глупачка била! И как направила на глупак и краля! Колко ли я мразел той, задето го е направила на посмешище пред целия християнски свят!