Тя сигурно знаеше как говореха за нея, и горчивото присвиване на устата й показваше колко е наскърбена; но вървеше с високо вдигната глава през кралския двор, оживен това лято от злоба и клюки, и не казваше нищо. В края на юли, без кралицата да е разгласила каквото и да било, акушерките опаковаха своите дузини превръзки, прибраха бродираните копринени дрешки и постелки, отнесоха шапчиците, малките чорапки, бельото и повоите, и накрая изнесоха великолепната дървена люлка от родилната стая. Слугите свалиха гоблените от прозорците и стените, дебелите турски килими от пода, парчетата плат и скъпите чаршафи от леглото. Без нито една дума за обяснение от лекарите, от акушерките или от самата кралица, всички разбраха, че нямаше бебе, нямаше бременност, и въпросът беше приключен. В почти безмълвно шествие дворът се пренесе в двореца Оутландс и се настани там така безшумно, та бихте си помислили, че някой е умрял скрит, от срам.
Джон Дий, обвинен в ерес, призоваване на духове и опити за предсказване на бъдещето, изчезна в ужасния търбух на епископския дворец в Лондон. Говореше се, че бараките за въглища, складовете за дърва, избите и дори отводнителните канали под двореца служат като килии за стотиците заподозрени в ерес, очакващи да бъдат разпитани от епископ Бонър. В намиращата се в съседство катедрала „Сейнт Пол“, камбанарията беше претъпкана със затворници, които едва имаше къде да седнат, камо ли пък да легнат, оглушени от екота на камбаните в сводовете над главите им, изтощени от жестоки разпити, сломени от изтезания и очакващи, с ужасяваща сигурност, да бъдат изведени и изгорени.
Не можех да науча нищо за мистър Дий — нито от принцеса Елизабет, нито от клюките, които се носеха из двора. Дори Уил Сомърс, който обикновено знаеше всичко, не беше чул какво е станало с Джон Дий. Когато го попитах, ме изгледа смръщено и каза:
— Шуте, занимавай се само със собствените си глупави шутовски дела. Има някои имена, които е по-добре да не се споменават между приятели, дори ако и двамата са глупави шутове.
— Трябва да знам как е той — казах настойчиво. — Това е… доста важно за мен.
— Изчезнал е — каза Уил мрачно. — Излиза, че наистина е бил магьосник, щом може да изчезне така напълно.
— Мъртъв ли е?
Гласът ми беше толкова тих, че Уил нямаше как да е чул думата: от ужасеното ми лице се досети какво искам да кажа.
— Изгубен — каза той. — Изчезнал. Което вероятно е по-лошо.
Тъй като не знаех какво може да каже един изгубен човек, преди да изчезне, никога не спях повече от няколко часа всяка нощ, събуждайки се стреснато при всеки звук пред вратата, като мислех, че са дошли да ме отведат. Започнах да сънувам деня, в който бяха дошли да отведат майка ми, и измъчвана от детинския си ужас за нея и страховете за самата себе си, бях в окаяно състояние.
Не беше така с принцеса Елизабет. Тя все едно никога не беше чувала за Джон Дий. Живееше живота си в двора с присъщия на Тюдорите блясък, от който сега можеше да се възползва, разхождаше се в градината, хранеше се в голямата зала, присъстваше на литургията, седнала зад сестра си, и винаги, абсолютно винаги, срещаше погледа на краля с неизречено обещание.
Страстта им един към друг огряваше двора. Горещото чувство беше почти осезаемо. Всеки можеше да види как, щом тя влезе в стаята, той се напряга като хрътка, чула ловджийския рог. Когато той минеше зад стола й, тя неволно потръпваше, сякаш самият въздух между тях бе погалил тила й. Когато се срещнеха случайно в галерията, стояха на три крачки един от друг, сякаш никой от тях не се осмеляваше да се приближи, и се заобикаляха един друг, движейки се в една посока, а после в друга, сякаш танц под звуците на музика, която чуваха само те. Ако тя обърнеше глава настрани, той гледаше към тила й, към перлата, поклащаща се от ухото й, сякаш никога преди не беше виждал такова нещо. Когато той обърнеше глава, тя крадешком хвърляше поглед към профила му, а устните й се разтваряха в лека въздишка, докато го гледаше. Когато й помагаше да слезе от седлото на коня си, той я притискаше към себе си, след като кракът й бе докоснал земята, а когато я пуснеше, и двамата трепереха.
Те не си разменяха и дума, която кралицата да не може да чуе, нямаше ласки, които някой би могъл да види. Обикновената близост на всекидневния живот беше достатъчна да възпламени и двамата: ръцете му върху талията й, нейните ръце на рамото му по време на танц, мигът, в който стояха близо един до друг, гледайки се в очите. Нямаше съмнение, че тази жена ще избегне всяко наказание, докато този крал управляваше страната. Той почти не можеше да я изпусне от поглед, не беше твърде вероятно да я изпрати в Тауър.