— О, ти не можеш да бъдеш това — каза тя безцеремонно. — Още не си зряла жена. Страхуваш се от собствената си сила. Страхуваш се от неговото желание. Страхуваш се от собственото си желание. Страхуваш се да бъдеш жена.
Не казах нищо, макар това да беше истината.
— Е, върви тогава, малки шуте. Но когато се отегчиш — а ти ще се отегчиш — можеш да се върнеш при мен. Приятно ми е да те имам на служба при себе си.
Поклоних се и се запътих към покоите на кралицата.
Още в мига, когато отворих вратата, разбрах, че нещо не е наред. Първата ми мисъл беше, че кралица Мери е болна, сполетяна от фатална болест, и още никой не се е погрижил за нея. Дамите й не бяха в стаята, тя беше почти сама. Стаята беше мрачна: заради затворените капаци на прозорците беше студено, тъй като лятната горещина не проникваше през дебелите стени. Тя се беше свила на пода, превита на две, притиснала чело към студената плоча на празното огнище. С нея беше само Джейн Дормър, седнала в сенките зад нея, и мълчеше сковано. Когато отидох при кралицата и коленичих пред нея, видях, че лицето й беше мокро от сълзи.
— Ваше величество!
— Хана, той ме напуска — каза тя.
Стрелнах Джейн с объркан поглед и тя ми се намръщи, сякаш аз бях виновна.
— Напуска ви?
— Отива в Ниските земи. Хана, той ме оставя… оставя ме.
Хванах ръцете й:
— Ваше величество…
Очите й бяха невиждащи, пълни със сълзи, приковани в празното огнище.
— Той ме оставя — каза тя.
Приближих се до Джейн Дормър, която забиваше иглата си в една ленена риза, седнала в прозоречната ниша.
— Откога е така?
— Откакто той й съобщи новината, тази сутрин — каза тя студено. — Отпрати дамите й, когато тя започна да крещи, че сърцето й ще бъде разбито, после, когато не успя да я накара да спре да плаче, той също си тръгна. Не се е връщал, и те също не са се връщали.
— Не е ли яла? Нищо ли не й донесохте?
Тя ме изгледа гневно:
— Той разби сърцето й, както предсказа ти — заяви безцеремонно. — Не помниш ли? Аз помня. Когато й донесох портрета и бях така изпълнена с надежда, а тя беше толкова запленена от него. Ти каза, че той ще разбие сърцето й, и той го стори. Той и неговото бебе, което тя си бе внушила, че носи в утробата си, а после се разбра, че го няма. Той с неговите испански благородници, които копнееха да отидат да се бият с французите, и вечно се оплакваха от Англия. Сега той й каза, че отива на война срещу французите, но не и кога ще се върне, а тя не може да разбере нищо, освен че той си отива, напуска я. И плаче, сякаш ще умре от скръб.
— Не трябва ли да я сложим да си легне?
— Защо? — запита тя. — Той няма да дойде в леглото й от страст, след като не желае да дойде от жалост, а присъствието му е единственото нещо, което ще й помогне.
— Мистрес Джейн, не можем просто да седим тук и да я гледаме как плаче така безспирно.
— Какво искаш да направим? — попита тя. — Нейното щастие е в ръцете на мъж, който не държи на нея достатъчно, за да остане, след като тя е изгубила бебето му и е изгубила любовта на народа си към него. Мъж, който не притежава и капчица обикновена жалост, за да й каже една утешителна дума. Не можем да излекуваме това страдание с чаша топъл ейл и тухла под краката й.
— Е, нека й дадем поне това — казах, хващайки се за предложението.
— Ти донеси — каза тя. — Няма да я оставя сама. Това е жена, която може да умре от самота.
Отидох при кралицата, която плачеше безмълвно, а челото й се удряше леко в плочата на огнището, докато тя се поклащаше напред-назад, и коленичих до нея.
— Ваше величество, слизам в готварницата, мога ли да ви донеса нещо за ядене или за пиене?
Тя се отпусна назад на пети, но не ме погледна. Челото й беше окървавено на местата, където го беше одраскала в камъка. Погледът й си остана прикован в празното огнище; но тя протегна студената си малка ръка и взе моята.
— Не ме оставяй — каза тя. — Не и ти. Той ме изоставя, нали разбираш, Хана. Току-що ми каза. Той ме напуска, и не знам как ще мога да събера сили да живея.
Скъпи татко,
Благодаря ти за благословията в писмото ти до мен. Радвам се, че си добре и че магазинът в Кале върви успешно. Щях с радост да се подчиня на нареждането ти и да дойда при теб веднага, но когато отидох да поискам от кралицата разрешение да напусна службата си при нея, я намерих толкова болна, че не мога да я оставя, поне за този месец. Кралят отплава за Ниските земи, а тя не може да бъде щастлива без него, напълно неутешима е. Дойдохме в Гринич и дворът е като в траур. Ще остана с нея, докато той се върне — което той обеща, давайки честната си дума, че ще бъде много скоро. Когато той се върне, ще дойда незабавно при теб. Надявам се, че това е приемливо за теб, татко, и че ще обясниш на Даниел и на майка му, че бих предпочела да съм с тях, но че смятам, че е мой дълг да остана с кралицата в този момент, когато страда толкова силно.