Изпращам ти любовта и покорството си и се надявам да те видя скоро.
Скъпи Даниел,
Прости ми, все още не мога да дойда. Кралицата е изпаднала в толкова голямо отчаяние, че не смея да я оставя. Кралят замина и тя се е вкопчила в приятелите, които са й останали. Толкова е съкрушена, че се страхувам за разсъдъка й. Прости ми, любов моя, ще дойда веднага щом мога. Той се зарече, че отсъствието му ще бъде кратко, само за да защити интересите си в Ниските земи, и затова го очакваме обратно, преди да е изтекъл месецът. През септември или най-късно през октомври ще мога да дойда при теб. Искам да бъда твоя съпруга, наистина искам.
Есента на 1555
Кралицата се оттегли в един усамотен свят на безмълвно страдание в двореца, който някога бе най-весел от всички дворци: Гринич. Раздялата с краля беше истинска агония за нея. Като мъж той се беше скрил от отчаянието й в сложната официалност на сбогуването: беше се погрижил с тях винаги да има някого, за да не може тя да плаче насаме пред него. Уреди раздялата им така, че тя се сбогува с него като кралица кукла: кукла, чиито ръце, крака и уста се задвижваха от безразличен кукловод. Когато той най-сетне си отиде, конците сякаш бяха прерязани и тя се свлече на пода, точно като разпаднала се кукла.
Елизабет се беше разделила с него с усмивка, която намекваше на някои, че тя има по-добра представа кога той ще се върне в Англия, отколкото собствената му съпруга, и че е успокоена от плановете му. Той имаше благоприличието да не я прегърне на раздяла, но когато се качи на кораба, се наведе над борда и помаха, като целуна ръката си — това беше двусмислен жест, насочен и към принцесата, и към сломената кралица.
Кралицата не напускаше затъмнените си покои и я обслужвахме само Джейн Дормър или аз, а дворът се превърна в свърталище на призраци, из което витаеше нейното нещастие. Малцината испански благородници, останали след заминаването на краля си, отчаяно искаха да се присъединят към него, нетърпението им да си тръгнат събуждаше у всички ни чувството, че английската женитба не е била нищо повече от антракт в живота им, и освен това — грешка. Когато се обърнаха към кралицата за позволение да се присъединят към краля, тя изпадна в безумен пристъп на ревност, като нареждаше, че те заминават, защото тайно знаят, че няма смисъл да го чакат в Англия. Започна да им крещи, а те се поклониха и побягнаха пред яростта й. Придворните й дами избягаха от стаята или се притискаха плътно към столовете си, опитвайки се да не чуват и виждат нищо, само Джейн и аз отидохме при нея, като я умолявахме да се успокои. Тя беше извън себе си: докато траеше бурята, Джейн и аз трябваше да стискаме ръцете й, за да й попречим да удря глава в покритите с ламперия стени на личния си кабинет. Беше докарана до умопомрачение от страстта си към краля, движена от убеждението, че го е изгубила завинаги.
Когато яростта на кралицата се уталожи, стана по-лошо, защото тя се отпусна на пода, притисна колене към гърдите си и зарови лице в тях, като малко момиченце, което са набили. С часове не можехме да я накараме да се изправи и дори да отвори очи. Тя криеше лицето си от нас, потънала в дълбоко отчаяние и изпълнена със срам от мисълта колко низко я беше накарала да падне любовта. Седнала до нея на студения дървен под, без да мога да кажа нищо, което да й помогне в страданието й, виждах как полата на роклята й бавно потъмнява, докато сълзите се просмукваха в кадифето, а тя не издаваше нито звук.
Тя не говори в продължение на едно денонощие, а в деня след това лицето й беше каменно като на статуя на отчаянието. Когато излезе, за да седне на трона си в празната стая, тя откри, че испанците открито се опълчваха срещу това, че са принудени да останат, и че всички английски придворни, и мъже, и жени също са разгневени. Животът на служба при кралицата не беше същият, както по времето, когато кралят беше пристигнал и я беше приел с любов; дворът не беше такъв, какъвто би трябвало да е един кралски двор. Вместо занимания с литература и музика, танци и игри, тук цареше атмосфера на метох, управляван от смъртно болна игуменка. Никой не говореше с глас, по-висок от шепот, не се провеждаха пиршества, нямаше забавления и веселие, а кралицата седеше на трона в крайно нещастен вид, и при всяка възможност се оттегляше в покоите си, за да бъде сама. Животът в двора се беше превърнал в дълги дни на безнадеждно очакване кралят да се завърне. Всички знаехме, че той никога няма да го направи.