— Ако мога да дойда, ще го направя. Бог да ви пази, принцесо.
Тя се наведе надолу и потупа ръката ми с прощален жест.
— Ще чакам — каза тя, с играещи очи. — Ще оцелея.
Крал Филип пишеше често, но писмата му не бяха отговор на нежните обещания на Мери за любов и настояванията й той да се върне при нея. Бяха резки писма с делови съобщения и нареждания за съпругата му какво да прави в своето кралство. Той не отговаряше на молбите й да се прибере у дома, дори не и за да й каже поне кога да очаква завръщането му, нито й позволяваше да отиде при него. Отначало той пишеше топло, нареждайки й да прави неща, с които да се разсейва, да очаква дните, когато той отново ще бъде с нея; но сетне, тъй като всеки ден получаваше ново писмо, умоляващо го да се върне, предупреждаващо го, че тя е сломена от нещастие, поболяла се от загубата му, стана по-делови. Писмата му бяха просто указания относно това как съветът да реши един или друг въпрос, и кралицата беше принудена да отива на срещите на съвета с писмото му в ръце и да излага пред съветниците заповедите на един човек, който бе крал само по име, и да прокарва изпълнението на тези заповеди със силата на собствения си авторитет. Съветниците не я посрещаха с охота, когато влизаше със зачервени очи в стаята, и открито се съмняваха, че един испански принц, който водеше собствени войни, взема присърце английските интереси. Кардинал Поул беше единственият й приятел и другар: но той беше живял в изгнание извън Англия толкова дълго и беше така мнителен по отношение на толкова много англичани, че Мери започна да се чувства като кралица в изгнание сред врагове, вместо владетелка на английските сърца, каквато бе някога.
Един ден през октомври търсех Джейн Дормър преди вечеря, и след като не я открих никъде другаде, надникнах през вратата на параклиса на кралицата, в случай че почетната дама на кралицата се беше отдала на молитва за няколко мига. За своя изненада видях Уил Сомърс, коленичил пред една статуя на Девата, да пали свещ в краката й, със сведена глава; заострената шапка на шут беше смачкана в ръката му, беше покрил звънчето със свития си юмрук, за да го заглуши.
Никога не бях смятала Уил за набожен човек. Отстъпих назад и го изчаках на прага. Гледах го как сведе ниско глава, а след това се прекръсти. С тежка въздишка, той се изправи на крака и тръгна надолу по пътеката леко прегърбен, и с вид на по-стар от трийсет и петте си години.
— Уил — казах, като се запътих да го посрещна.
— Дете.
Обичайната му мила усмивка веднага се появи на устните му, но очите му още бяха мрачни.
— В беда ли си?
— Ах, не се молех за себе си — каза той кратко.
— За кого тогава?
Той се огледа из пустия параклис, а после ме придърпа на една скамейка.
— Имаш ли някакво влияние над нейно величество, как мислиш, Хана?
Замислих се за миг, после искрено, и със съжаление, поклатих глава:
— Тя се вслушва само в кардинал Поул и краля — казах. — И преди всичко, в собствената си съвест.
— Ако говориш, подтиквана от дарбата си, би ли те послушала?
— Възможно е — казах предпазливо. — Но не мога да заповядвам на дарбата си да ми служи, знаеш това, Уил.
— Мислех си, че можеш да се престориш — каза той безцеремонно.
Свих се ужасено.
— Това е свещен дар! Ще бъде богохулство да се преструвам!
— Дете, този месец в тъмницата има трима Божи служители, обвинени в ерес, и ако не греша, те ще бъдат изведени и изгорени живи: клетият архиепископ Кранмър, епископ Латимър и епископ Ридли.
Чаках.
— Кралицата не може да изгаря благочестиви мъже, ръкоположени за епископи в църквата на баща й — каза рязко шутът. — Това не трябва да се случи.
Той ме погледна, обви ръка около рамото ми и ме прегърна.
— Кажи й, че Зрението те е дарило с видение, и че те трябва да бъдат изпратени в изгнание — настоя той. — Хана, ако тези мъже умрат, кралицата ще си създаде враг в лицето на всеки състрадателен човек. Това са благочестиви мъже, почтени мъже, избрани от собствения й баща. Те не са променили вярата си, променил се е светът около тях. Те не бива да умират по заповед на кралицата, тя ще бъде опозорена завинаги, ако направи това. Историята няма да запомни нищо освен това, че тя е била кралицата, която е изгаряла епископи.
Поколебах се:
— Не смея, Уил.
— Ако се съгласиш да го направиш, аз ще бъда там — обеща ми той. — Ще ти помогна. Ще се справим някак с това.
— Ти сам ми каза никога да не се меся — прошепнах настойчиво. — Сам ми каза никога да не се опитвам да променя решението на владетеля. Твоят господар е обезглавил две съпруги, за епископи пък да не говорим, а ти не си го спрял.