— И ще бъде запомнен като човек, който убива съпругите си — предрече Уил. — А всичко друго за него, за неговата смелост, справедливост и добрите му дела, ще бъде забравено. Ще забравят, че той донесе мир и благоденствие на страната, че създаде една Англия, която всички ние можехме да обичаме. Единственото, което ще запомнят за него, е, че е имал шест съпруги и е обезглавил две от тях.
— Единственото, което ще запомнят за тази кралица, ще бъде, че е донесла на страната наводнения, глад и огън. Тя ще бъде запомнена като проклятието на Англия, а трябваше да бъде нашата кралица-дева, спасителката на Англия.
— Тя няма да ме изслуша…
— Трябва да слуша — настоя той. — Иначе ще бъде презряна и забравена, и хората ще запомнят Бог знае кого! Елизабет! Мери Стюарт! — някое блудно момиче, вместо тази чистосърдечна кралица.
— Тя не е сторила нищо, освен да следва съвестта си — защитих я.
— Тя трябва да следва нежното си сърце — каза той. — Съвестта й не е добър съветник напоследък. Вместо нея трябва да следва доброто си сърце. А ти трябва да изпълниш дълга, който ти налага обичта ти към нея, и да й кажеш това.
Надигнах се от скамейката: открих, че коленете ми треперят.
— Страхувам се, Уил — казах със слаб глас. — Твърде много се страхувам. Видя каква беше, когато заговорих открито преди… не мога да позволя да ме обвини. Не мога да допусна някой да пита откъде съм дошла, кои са близките ми…
Той замълча, после каза:
— Джейн Дормър отказва. Вече опитах да говоря с нея. Кралицата няма друг приятел освен теб.
Направих пауза. Усещах как неговата воля и моята съвест притискат главата ми, принуждавайки ме да направя каквото е редно, въпреки страховете ми.
— Добре, ще говоря с нея — произнесох с усилие. — Но ще го направя сама. Ще направя най-доброто, което мога.
Той ме спря, като сложи ръка върху моята, и дръпна ръката ми да я види. Треперех, пръстите ми се тресяха.
— Дете, толкова ли се страхуваш?
Погледнах го за миг и видях, че и двамата се страхувахме. Кралицата беше създала страна, в която всеки мъж и жена се страхуваше да не каже или направи нещо погрешно, което да го отведе до клада на някой пазарен площад, до купчина сурови подпалки, които горяха бавно, с лютив пушек.
— Да — казах искрено, като издърпах ръка от неговата, за да бръсна от бузата си късче сажди. — Прекарах живота си, бягайки от този страх, а сега изглежда, че трябва да се изправя очи в очи с него.
Изчаках, докато кралицата започна да се приготвя за лягане онази вечер, и коленичи пред молитвения си стол в ъгъла на спалнята си. Коленичих до нея, но не започнах да се моля. Премислях какво мога да кажа, за да я убедя да не извършва това ужасно нещо. В продължение на цял час тя остана на колене, и когато надникнах през полузатворените си клепачи, видях, че лицето й беше извърнато нагоре към фигурата на разпнатия Христос, а сълзите се лееха по бузите й.
Най-сетне тя се изправи и отиде при стола си до огнището. Измъкнах ръжена от разжарените въглени, където се топлеше, и го пъхнах в чашата с ейл, за да я стопля. Когато сложих чашата в ръцете й, пръстите й бяха леденостудени.
— Ваше величество, искам да ви помоля за нещо — казах много тихо.
Тя ме погледна, сякаш едва ме виждаше.
— Какво има, Хана?
— Никога не съм ви молила за нищо през годините, откакто съм с вас — напомних й.
Тя се намръщи леко:
— Не, не си. Какво искаш сега?
— Ваше величество, научих, че във вашите тъмници по обвинения в ерес са затворени трима благочестиви мъже. Епископ Латимър, епископ Ридли, и архиепископ Кранмър.
Тя обърна лице към малкия огън в огнището, така че не можех да видя изражението й, но гласът й беше равен.
— Да. Вярно е, че срещу тези мъже са повдигнати обвинения.
— Искам да ви помоля да проявите милост — казах простичко. — Ужасно е да изпратиш на смърт един добър човек. А всички казват, че това са добри мъже. Просто мъже, които са сгрешили… просто изразяващи несъгласие с поученията на църквата. Но те служеха добре на брат ви, ваше величество, и са ръкоположени епископи на англиканската църква.
Дълго време тя не каза нищо. Не знаех дали да продължа да настоявам, или да се откажа. Мълчанието започна леко да ме плаши: отпуснах се и седнах на пети: чаках я да заговори и чувах чак собственото си дишане — твърде бързо, твърде повърхностно за невинен човек. Чувствах как се задава опасността, която заплашваше самата мен, като куче, тръгнало по следа, която е надушило, и мирисът, който то следваше, беше потта на страха ми, която избиваше на бодливи капчици по подмишниците ми и се стичаше, студена и влажна, надолу по гърба ми.