Кралицата сигурно беше чувала поне половината от тези клюки: съветът я уведомяваше постоянно за заплахите, които се отправяха срещу съпруга й, срещу самата нея, срещу трона й. Тя стана много мълчалива, вглъбена и решителна. Придържаше се към представата си за една мирна религиозна страна, в която мъжете и жените щяха да са на сигурно място в църквата на бащите си, и се опитваше да вярва, че може да осъществи това, ако не се отклонява от дълга си, без значение каква цена трябваше да плати. Съветът на кралицата прокара нов закон, който гласеше, че еретик, разкаял се на кладата, е размислил твърде късно — и въпреки всичко трябва да бъде изгорен жив. Освен това всички, които му съчувстваха за участта му, също щяха да бъдат изгорени.
Пролетта на 1556
Студената влажна зима се превърна в още по-влажна пролет. Кралицата чакаше писма, които идваха все по-рядко и й носеха малко радост.
Една вечер в началото на май тя оповести намерението си да прекара цялата нощ в молитва и отпрати мен и всичките си дами. Радвах се, че съм освободена от поредната дълга тиха вечер, когато шиехме край огнището и се опитвахме да не забелязваме как сълзите на кралицата мокреха ленената риза, която шиеше за краля.
Вървях бързо към стаята, която делях с три от другите прислужници, когато видях някаква сянка до една врата в галерията. Не се поколебах: никога не спирах заради някой, който искаше да говори с мен, и той трябваше да ме настигне и да тръгне със същите бързи крачки като мен.
— Трябва да дойдеш с мен, Хана Верде — каза той.
Не спрях, дори когато чух цялото си име.
— Подчинявам се само на кралицата.
Той вдигна пред мен навит на руло свитък и пусна единия му край, така че да се разтвори като бавно веещо се знаме. Почти против волята си почувствах как краката ми забавят ход и спират. Видях печатите в долния край и името си най-отгоре — Хана Верде, наричана още Хана Грийн, наричана още шутът Хана.
— Какво е това? — попитах, макар да знаех.
— Заповед — каза той.
— Заповед за какво? — попитах, макар да знаех.
— За арестуването ти по обвинение в ерес — каза той.
— Ерес ли? — ахнах, сякаш не бях чувала тази дума никога преди, сякаш не очаквах този момент всеки ден, откакто отведоха майка ми.
— Да, момиче, ерес — каза той.
— Искам да се видя с кралицата.
Понечих да се обърна и да изтичам при нея.
— Ще дойдеш с мен — каза той и сграбчи ръката и талията ми в хватка, с която нямаше да мога да се преборя, дори ако от ужас силите не бяха започнали да ме напускат.
— Кралицата ще се застъпи за мен! — изхленчих, долавяйки, че гласът ми беше слаб като на дете.
— Това е кралска заповед — каза той простичко. — Ще бъдеш арестувана за разпит, и тя ни даде пълномощия за този арест.
Отведоха ме в катедралата „Сейнт Пол“ в града и ме задържаха през нощта в затворническа стая заедно с една жена, която беше изтезавана толкова ужасно, че лежеше като парцалена кукла в ъгъла на килията: костите на ръката и крака й бяха счупени, гръбнакът — разместен, стъпалата й — насочени навън като стрелките на часовник, показващ три без четвърт. От окървавените й устни се носеше стенание като въздишката на вятъра. През цялата нощ тя надаваше тихи стонове от болка, тихи като пролетен вятър. При нас имаше и една жена, чиито нокти бяха изтръгнати от пръстите. Тя държеше обезобразените си ръце в скута, и не вдигна очи, когато завъртяха ключа във вратата и ме блъснаха вътре. Беше присвила уста в странна гримаса, после осъзнах, че са й отрязали и езика.
Свих се на прага като просякиня, опитвайки се да остана незабележима, с гръб към вратата. Обезобразената стенеща жена и нямата с изтръгнатите нокти не ми казаха нищо. В ужаса си и аз не им казах нищо. Гледах как лунната светлина пълзи бавно по пода, като освети първо жената, чието тяло беше изкривено като на счупена кукла, а после блесна върху пръстите на жената, която държеше ръцете си свити в скута и присвиваше устни. На сребристата светлина върховете на пръстите й изглеждаха черни като метални отливки, потопени в печатарско мастило.