Най-сетне нощта отмина, макар да ми се струваше, че ще продължи вечно.
На сутринта вратата се отвори и никоя от жените не вдигна глава. Неподвижността на изтезаваната жена я правеше да изглежда мъртва, може би наистина беше.
— Хана Верде — каза гласът отвън.
Опитах се да се подчиня и да се изправя, но краката ми се подгънаха от ужас. Знаех, че няма да мога да издържа да изтръгват ноктите ми, без да запищя за милост, и да кажа всичко, което знаех. Беше невъзможно да ме завържат на дибата, без да предам милорд, Елизабет, Джон Дий, всяко име, което някога бях чувала да се изрича шепнешком, дори имена, които никога не бях чувала да споменават. След като не можех дори да стоя на краката си, когато ме извикаха, как щях да им се противопоставя?
Стражът ме обгърна с ръце и ме повлече: краката ми се тътреха като на пияница по камъните зад нас. От него се носеше воня на ейл, и някакъв по-противен мирис, на дим и горяща мазнина, полепнал по вълненото му наметало. Осъзнах, че този мирис е от огньовете — пушекът от подпалките и главните, мазнината от цвъртящата кожа на умиращите мъже и жени. Когато ме споходи това осъзнаване, почувствах как стомахът ми се бунтува и се задавих с повръщано.
— Ей, внимавай! — каза той раздразнено и отблъсна главата ми от себе си, така че удари лицето ми в каменната стена.
Повлече ме нагоре по каменни стъпала, а после през вътрешен двор.
— Къде? — попитах немощно.
— При епископ Бонър — каза той кратко. — Бог да ти е на помощ.
— Амин — казах бързо, сякаш точното съблюдаване на ритуалите сега щеше да ме спаси. — Мили Боже, амин.
Знаех, че съм загубена. Не можех да говоря, камо ли пък да се защитя. Помислих си каква глупачка бях, че не отидох с Даниел, а той щеше да ме спаси. Какво надменно дете съм била да помисля, че мога да си проправя с криволичене път през тези заговори, без да привлека вниманието. Аз, с маслинената си кожа и тъмни очи, и с името Хана!
Стигнахме до облицована с ламперия врата, чудовищна на вид заради гвоздеите, с които беше обкована. Той потропа на нея, отвори я, когато отвътре се обади някой, и влезе, обгърнал ме здраво с ръце, сякаш бяхме някаква нелепа, неподхождаща си влюбена двойка.
Епископът седеше до една маса с лице към вратата: писарят му беше с гръб към вратата. На известно разстояние беше поставен стол, обърнат с лице към масата, и към епископа. Тъмничарят ме стовари грубо в него и се дръпна назад, затвори вратата и застана пред нея.
— Име? — попита уморено епископът.
— Хана Верде — отговори тъмничарят, докато аз се опитвах да издам някакъв глас, и открих, че от ужас съм го изгубила.
— Години?
Той протегна ръка напред и ме побутна по рамото.
— Седемнайсет — прошепнах.
— Какво?
— Седемнайсет — казах, малко по-високо. Бях забравила с каква точност водеше документите си Инквизицията, бюрокрацията на терора. Първо щяха да запишат името ми, възрастта ми, адреса ми, занятието ми, имената на баща ми и майка ми, техния адрес, техните занятия, имената на бабите и дядовците ми и техните адреси и занятия, и тогава, и само тогава, след като бяха назовали и определили всичко, щяха да ме изтезават, докато издам всичко, което знаех, всичко, което можех да си представя, и всичко, което мислех, че може би ще искат да узнаят.
— Занятие?
— Шут на кралицата — казах.
В стаята се разнесе плискане, позната от детството топла влага в панталоните ми, и смущаващ мирис на обор. Бях се напикала от страх. Сведох глава: унижението задуши ужаса ми.
Писарят вдигна глава, сякаш стреснат от топлия остър мирис. Обърна се и ме забеляза.
— О, аз мога да гарантирам за това момиче — каза той, сякаш въпросът бе твърде незначителен.
Беше Джон Дий.
Нямах сили да го разпозная, нямах сили да се запитам как се беше оказал в ролята на писар на епископа, след като бе негов затворник. Просто срещнах безразличния му поглед с празните очи на момиче, твърде изплашено, за да мисли само.
— Така ли? — попита епископът със съмнение.
Джон Дий кимна:
— Тя е юродива — каза той. — Веднъж видя ангел на Флийт Стрийт.
— Това трябва да е признак на еретизъм — заяви епископът.
Джон Дий обмисли казаното за миг, сякаш това не беше въпрос на живот и смърт за мен.
— Не, беше истинско видение според мен, а кралица Мери смята същото. Няма да е особено доволна, когато открие, че сме арестували шута й.