Това накара епископа да се сепне. Виждах как се колебае.
— Заповедите на кралицата към мен са да изкоренявам ереста навсякъде, където я открия, в нейното домакинство, по улиците, и да не показвам благоволение и предпочитания. Това момиче беше арестувано с кралска заповед.
— О, добре, както желаете — каза Джон Дий небрежно.
Отворих уста да заговоря, но от нея не излязоха думи. Не можех да повярвам, че ме защитава така неохотно. И въпреки това той беше тук, обърна ми гръб и записа името ми в регистъра на Инквизицията.
— Подробностите — каза епископ Бонър.
— Обвиняемата е била забелязана да извръща поглед от вдигането на нафората сутринта на двайсет и седми декември — прочете Джон Дий монотонно по маниера на писарите. — В присъствието на придворни обвиняемата е помолила кралицата да прояви милост към еретици. Обвиняемата е приближена на принцеса Елизабет. Обвиняемата има познания по науки и езици, които не прилягат на жена.
— Как ще отговорите на обвинението? — попита ме епископ Бонър.
— Не съм извръщала поглед от вдигането на нафората… — подхванах, с уморен и безнадежден глас. Ако Джон Дий не смяташе да ме подкрепи, тогава дори само това обвинение беше достатъчно да ме осъдят на смърт. А започнеха ли да разследват пътуването ми из Европа и семейството на годеника ми, щях да бъда разкрита като еврейка и това щеше да означава смърт за мен, за баща ми, за Даниел, за неговото семейство и техните приятели — мъже и жени, които дори не познавах, семейства в Лондон, в Бристол, в Йорк.
— О! Това е просто зъл умисъл — каза нетърпеливо Джон Дий.
— Моля? — каза епископът.
— Злонамерено оплакване — каза рязко Джон Дий и отблъсна регистъра. — Наистина ли мислят, че имаме време за клюките на прислужниците? От нас се очаква да изкореняваме ереста, а те ни занимават с кавгите на придворните дами.
Епископът хвърли поглед към документа.
— Съчувствие към еретици? — запита той. — Това е достатъчно за изгаряне.
Джон Дий вдигна глава и се усмихна уверено на господаря си.
— Тя е юродива — каза той, в гласа му се долавяше смях. — Нейната задача в живота е да задава въпросите, които никой човек с ума си не би задал. Тя говори безсмислици, от нея се очаква да говори безсмислици, нима трябва да искаме от нея да отговаря за това, че пее безсмислени песнички и реди глупави рими? Мисля, че е редно да изпратим много строго писмо, за да съобщим, че няма да се оставим да ни правят за смях с безсмислени обвинения. Няма да позволим да ни използват за уреждане на съперничествата между слугите. Ние преследваме врагове на страната, не изтезаваме малоумни момичета.
— Да я пуснем да си върви? — попита епископът, повдигайки вежди.
— Подпишете тук — каза Джон Дий, като плъзна един лист през масата. — Нека се отървем от нея и да продължим с работата си. Това дете е глупачка, а ние ще сме глупаци да я разпитваме.
Затаих дъх. Епископът подписа.
— Отведете я — каза отегчено Джон Дий. Завъртя се в стола си да ме погледне в лицето. — Хана Верде, известна също като Шутът Хана, освобождаваме те от разследването за ерес. Срещу теб не е отправено обвинение, на което да отговаряш. Имаш ли достатъчно разсъдък, за да разбереш това, дете?
— Да, сър — казах много тихо.
Джон Дий кимна на тъмничаря:
— Освободете я.
С усилие се надигнах от стола: краката ми още бяха твърде омекнали, за да ме държат. Стражът плъзна ръка около кръста ми и ме задържа на крака.
— Жените в моята килия — казах тихо на Джон Дий. — Едната умира, а на другата са й изтръгнали ноктите.
Джон Дий се изсмя, сякаш му бях казала най-възхитителната пиперлива шега, а смехът на епископ Бонър прозвуча като силен рев.
— Безценна е! — извика епископът. — Нещо друго, което мога да направя за теб, шуте? Някакви оплаквания за закуската? За леглото ти?
Преместих поглед от зачервеното тресящо се от смях лице на епископа към потрепващата усмивка на неговия писар и поклатих глава. Сведох глава към епископа и към мъжа, когото за мен някога беше чест да познавам, и ги оставих с опетнените им с кръв ръце да разпитват невинни хора и да ги изпращат да бъдат изгорени.
Не виждах как бих могла да се върна в двора в Гринич. Когато ме изпъдиха грубо на мръсната улица, заскитах наоколо, зад „Сейнт Пол“ и се запрепъвах сляпо, докато почувствах, че съм оставила безопасно разстояние между зловещата разтеглена сянка на камбанарията и изплашените си криволичещи стъпки. После се отпуснах пред една врата като скитница и се разтресох, сякаш страдах от малария. Собственикът на една къща ми извика да се махам и да отнеса чумата с мен, и аз се преместих една врата по-нататък и рухнах отново.