Яркото слънце изгаряше лицето ми и по него разбрах, че минава пладне. След като седях дълго на студеното стъпало, аз се надигнах с усилие и повървях малко. Открих, че плача като бебе, и трябваше отново да спра. Стъпка по стъпка продължих нататък, спирайки за миг, когато краката ми се подгъваха, докато стигнах до малкия ни магазин в далечния край на Флийт Стрийт и почуках на вратата на съседа ни.
— Мили Боже, какво е станало с теб?
Успях да се усмихна криво:
— Имам треска — казах. — Забравих си ключа, и се загубих. Ще ме пуснете ли да вляза?
Той се дръпна назад от мен. В тези тежки времена всички се страхуваха от зараза.
— Имаш ли нужда от храна?
— Да — казах, изпаднала в твърде жалко положение, за да проявявам гордост.
— Ще ти оставя нещо на прага — каза той. — Ето ключа.
Взех го безмълвно и се запрепъвах към магазина. Ключът се превъртя в ключалката и влязох в стаята със спуснати капаци на прозорците. Веднага ме обгърна скъпоценният мирис на печатарско мастило и суха хартия. Стоях, вдишвайки го — самото ухание на ереста, познатият обичан мирис на дома.
Чух стържене и издрънчаване на блюда върху стъпалата и отидох да прибера един пай и малка чаша ейл. Нахраних се, седнала на пода зад тезгяха, скрита от прозорците със спуснати капаци, опряла гръб в топлите фолианти, усещайки аромата на подвързиите от щавена кожа.
Щом се нахраних, сложих купата отново на прага и заключих вратата. После влязох в печатницата и хранилището на баща си и разчистих томовете от най-долната полица. Не исках да спя в собственото си малко сгъваемо легло. Не исках да спя дори в леглото на баща си. Исках да съм още по-близо до него. Изпитвах суеверен ужас, че ако легна в собственото си легло, епископ Бонър отново ще ме измъкне от съня ми, но ако се криех при обичните книги на баща ми, те ще ме опазят в безопасност.
Настаних се да спя на най-долната лавица от сбирката му с книги. Пъхнах два фолианта под бузата си за възглавница и събрах няколко френски книги във формат „ин кварто“, за да се задържа на полицата. Сама подобна на изгубен текст, аз се свих под формата на буквата „G“, затворих очи и заспах.
На сутринта, когато се събудих, вече бях взела твърдо решение за бъдещето си. Взех парче хартия от един ръкопис и написах писмо на Даниел — писмо, което мислех, че никога няма да напиша.
Скъпи Даниел,
Време ми е да напусна двора и Англия. Моля те, ела веднага да вземеш печатарската преса и мен. Ако това писмо се изгуби или ако не те видя, преди да е изтекла една седмица, ще дойда сама.
Когато го запечатах, бях сигурна, както го знаех в сърцето си през последните няколко месеца, че вече никой не е в безопасност в управляваната от кралица Мери Англия.
На вратата се потропа. Сърцето ми подскочи от познатия ужас, но после видях през капаците на прозорците силуета на съседа ни.
Отворих му вратата.
— Добре ли спа? — запита той.
— Да — казах.
— Нахрани ли се добре? Добре ли бяха изпечени?
— Да, благодаря ви.
— По-добре ли си сега?
— Да, добре съм.
— Днес ли се връщаш в двора?
Поколебах се за миг, после си дадох сметка, че нямаше къде другаде да отида. Ако изчезнех от двора, това беше равносилно на признание за вина. Трябваше да се върна и да играя ролята на невинна жена, правдиво освободена, докато Даниел дойдеше да ме вземе, и тогава можех да се махна.
— Да, днес — казах бодро.
— Ще се погрижиш ли това да стигне до кралицата? — попита той, смутен, но решителен. Подаде ми търговско картонче, украсен с орнаменти текст, който уверяваше читателя, че той може да осигури всички морални, поучителни и одобрени от църквата книги. Взех го и си помислих иронично, че при последното си посещение в магазина бях подметнала нещо за оскъдния брой на книгите, чието четене се допускаше от църквата. Сега нямаше да кажа и дума срещу това.
— Лично ще го сложа в ръцете й — излъгах го. — Можете да разчитате на това.
Върнах се в двор, където цареше потиснатост. Придворните дами, при които спях, бяха помислили, че съм отишла в магазина на баща си. Кралицата не беше почувствала липсата ми. Само Уил Сомърс въпросително повдигна вежда към мен, когато влязох на вечеря, и дойде до пейката, на която седях. Направих му място и той седна до мен.
— Добре ли си, дете? Бяла си като платно.
— Току-що се върнах — казах кратко. — Арестуваха ме.