Всеки друг човек в двора щеше да си намери оправдание да се премести да вечеря другаде. Уил опря лакти на масата.
— Не може да бъде! — възкликна той. — Как така се измъкна отново?
От устните ми се откъсна тих неволен кикот:
— Казаха, че съм един глупав шут, и не могат да ме държат отговорна.
Смехът, който Уил нададе, накара всички на съседните маси да обърнат глави и да се усмихнат.
— Ти! Е, това е добра новина за мен. Ще знам как да се оправдая. И наистина ли казаха това?
— Да. Но, Уил, работата изобщо не е за смях. Там имаше две жени, едната — полумъртва от разпъване на дибата, а другата — с изтръгнати нокти на ръцете. Навсякъде, от избата до тавана, беше претъпкано с хора, които очакваха да бъдат изправени на съд.
Лицето му стана мрачно:
— Тихо, дете, сега не можеш да направиш нищо по въпроса. Ти направи каквото можа, и навярно именно това, че проговори открито, те отведе там.
— Много се изплаших, Уил — казах тихо.
Топлата му едра ръка леко стисна студените ми пръсти.
— Дете, всички до един се страхуваме. Идват по-добри времена, нали?
— Кога ще дойдат? — прошепнах.
Той поклати глава, без да каже нищо: но аз знаех, че мисли за Елизабет и за времето, когато ще може да започне нейното царуване. А ако Уил Сомърс мислеше за Елизабет с надежда, тогава кралицата беше изгубила обичта на човек, който някога бе неин истински приятел.
Броях дните, очаквайки пристигането на Даниел. Преди да потегля надолу по течението към Гринич, бях пъхнала писмото в ръката на един капитан на кораб, който отплаваше за Кале същата сутрин. Изреждах пред себе си етапите на пътя му: „Да кажем: до Кале има един ден път, после, да речем, още един ден — да намери къщата, после, да кажем, че Даниел разбере, и тръгне веднага, би трябвало да е при мен след около седмица.“
Реших, че ако не получа никаква вест от него в рамките на седем дни, ще отида в магазина, ще опаковам най-ценните книги и ръкописи в сандък, толкова голям, колкото мога да нося, и ще тръгна сама за Кале.
Междувременно трябваше да чакам. Присъствах на литургията заедно със свитата на кралицата, четях й Библията на испански в стаята й всеки ден след вечеря, молех се заедно с нея, когато дойдеше време да си ляга. Гледах как нещастието й се превръща в трайно страдание, състояние, в което смятах, че ще остане до края на дните си. Тя беше потънала в отчаяние: никога преди не бях виждала толкова отчаяна жена. Беше по-лошо от смъртта: това беше постоянен копнеж за смърт и постоянно отхвърляне на живота. Тя сякаш сама разпръскваше мрак върху светлината на дните си. Беше ясно, че нищо не може да се направи, за да се вдигне сянката, надвиснала над нея, и затова аз, а и всички останали, не казвахме и не правехме нищо.
Една сутрин, докато излизахме от литургия, начело с кралицата, и придворните дами вървяха зад нея, една от най-новите придворни дами на кралицата ме настигна и тръгна редом с мен. Наблюдавах кралицата. Тя вървеше бавно, обронила глава, с приведени рамене, сякаш скръбта беше бреме, което трябваше да носи.
— Научихте ли? Научихте ли? — прошепна ми момичето, когато свърнахме и влязохме в приемната на кралицата. Галерията беше претъпкана с хора, дошли да се срещнат с кралицата, повечето — за да поискат помилване за хора, изправени на съд по обвинение в ерес.
— Какво да съм научила? — казах ядосано. Издърпах ръкава си от хватката на стара жена, която се опитваше да ми препречи пътя. — Жено, не мога да направя нищо за теб.
— Не става дума за мен, а за сина ми — каза тя. — Моето момче.
Против волята си забавих ход.
— Имам спестени пари, той може да отиде в чужбина, ако кралицата прояви добрина и го изпрати в изгнание.
— Молите синът ви да бъде изпратен в изгнание?
— Арестуван е от епископ Бонър.
Не беше нужно да казва нищо повече.
Отдръпнах се от нея, сякаш беше чумава:
— Съжалявам — казах. — Не мога да направя нищо.
— Ако се застъпите за него? Името му е Джоузеф Удс.
— Госпожо, ако помоля за милост, ще загубя собствения си живот — казах й. — Рискувате дори само като говорите с мен. Идете си у дома и се молете за душата му.
Тя ме погледна, сякаш бях варварин.
— Казвате на една майка да се моли за душата на сина си, когато той не е виновен в нищо?
— Да — казах мрачно.
Придворната дама ме издърпа нетърпеливо.
— Новината! — напомни ми тя.
— Да, какво?
Извърнах се от старата жена, на чието лице бе изписана примесена с неразбиране болка, съзнавайки, че най-добрият съвет, който можех да й дам, беше да вземе парите, които беше спестила за освобождаването на сина си, и вместо това да купи кесия барут, която да окачи на шията му, така че той да не страда цели часове в огъня, а да се взриви веднага щом бъдеше запалена кладата.