— Принцеса Елизабет е обвинена в държавна измяна! — изсъска ми придворната дама, изпълнена с отчаян копнеж да ми съобщи новината си. — Всичките й слуги са арестувани. Обръщат лондонската й къща наопаки, претърсват я.
Въпреки горещината, която се излъчваше от тълпата, почувствах как замръзвам чак до носовете на ботушите си.
— Елизабет ли? Каква държавна измяна? — прошепнах.
— Заговор за убийството на кралицата — каза момичето: дъхът й беше леден.
— Кой друг е обвинен заедно с нея?
— Не знам! Никой не знае! Кат Ашли със сигурност, може би и всички останали.
Кимнах. Познавах някой, който щеше да знае. Измъкнах се от свитата, която влизаше след кралицата в приемната. Тя щеше да бъде вътре поне два часа, изслушвайки едно прошение след друго, докато хората я молеха за услуги, за милост, за постове, за пари. При всяка молба тя щеше да изглежда по-изтощена, далеч по-стара от своите четирийсет години. Но нямаше да усети липсата ми, докато изтичам надолу по галерията до голямата зала.
Уил не беше там: един войник ме упъти към конюшните и аз го намерих в едно от отделенията, в които конете можеха да се разхождат свободно, да си играе с едно от малките на хрътката за лов на елени. Животното, цялото дълги крака и възбуда, се катереше навсякъде по него.
— Уил, претърсват лондонската къща на принцеса Елизабет.
— Да, знам — каза той, като отдръпна лице от кученцето, което възторжено го ближеше по шията.
— Какво търсят?
— Няма значение какво са търсели, важното е какво са намерили.
— Какво са намерили?
— Каквото би могла да очакваш — каза той, което не ми помогна с нищо.
— Не очаквам нищо — троснах се. — Просто ми кажи. Какво са намерили?
— Писмо и памфлети и всевъзможни безсмислени противодържавни стихове в ковчежето на Кат Ашли. Необмислен заговор, като шега за майския празник, забъркан между нея, новия италиански свирач на лютня на принцесата, и Дъдли… — той млъкна насред изречението, когато видя ужасеното ми лице. — О, не твоят господар. Братовчед му, сър Хенри.
— Значи лорд Робърт не е под подозрение? — настоях.
— Трябва ли да бъде?
— Не — излъгах на мига. — Как би могъл да направи каквото и да било? А и във всеки случай, той е верен на кралица Мери.
— Както сме и всички ние — каза той бързо. — Дори този тук, хрътката Тобиас. Е, Тобиас е по-предан, защото не може да казва едно, а да мисли друго. Той отдава обичта си на този, който му дава вечерята, а това е по-голяма вярност от тази на други, които мога да спомена.
Пламнах:
— Ако имаш предвид мен, аз обичам кралицата и винаги съм я обичала.
Лицето му омекна.
— Знам, че я обичаш. Имах предвид хубавата й малка сестричка, която няма търпение да изчака реда си, а отново заговорничи.
— Тя не е виновна в нищо — казах веднага: верността ми към Елизабет бе винаги готова да се прояви, както и обичта ми към кралицата.
Уил се изсмя кратко:
— Тя е наследница в очакване. Привлича неприятностите така, както високо дърво привлича мълнии. И затова Кат Ашли и сеньор свирачът на лютня ще идат в Тауър, а с тях — и половин дузина души от домакинството на Дъдли. Издадена е заповед за арестуването на сър Уилям Пикъринг, стария й приятел. Дори не знаех, че е в Англия. Ти знаеше ли?
Не казах нищо, гърлото ми се стегна от страх.
— Не.
— По-добре да не знаеш.
Кимнах, после почувствах как главата ми кима отново и отново: в опитите си да изглеждам нормално изглеждах нелепо. Чувствах, че лицето ми бе като книга на страха, която всеки можеше да прочете.
— Какво има, дете? — тонът на Уил беше загрижен. — Бяла си като сняг. Замесена ли си в това, малка моя? Да не си просиш обвинение в държавна измяна, в тон с обвинението в ерес? Наистина ли се прояви като глупачка?
— Не — казах, гласът ми прозвуча дрезгаво. — Не бих заговорничила срещу кралицата. През последната седмица не се чувствам добре. Болна съм. Имам пристъп на треска.
— Да се надяваме, че няма да се разпространи — каза иронично Уил.
Придържах се към лъжата си за треската и не ставах от леглото. Мислех за Елизабет, която сякаш имаше умението да призовава лошото здраве като свое алиби, когато й беше необходимо, и знаех, че болезнените спазми на ужаса ме караха да се потя толкова силно, че наистина щях да мина за болна.