— Благодаря ви, ваше величество.
Почувствах как гърлото ми се свива при мисълта за добротата й към мен сега, когато бягах от нея. Но после си спомних винаги топлата пепел в Смитфийлд, и жената с окървавените ръце в катедралата „Сейнт Пол“, останах със сведени очи и запазих спокойствие.
Тя протегна ръка към мен, аз коленичих и целунах пръстите й. Ръката й за последен път докосна нежно главата ми.
— Бог да те благослови, Хана, и да те пази — каза тя топло, без да знае, че именно собственият й доверен кардинал и воденото от него разследване ме караха да треперя, когато коленичих пред нея.
Кралицата отстъпи назад и аз се изправих.
— Върни се при мен скоро — нареди тя.
— Колкото мога по-скоро.
— Кога ще потеглиш? — попита тя.
— Утре на зазоряване — казах.
— Тогава добър път, и безопасно завръщане — каза тя с цялата си предишна нежност. Отправи ми лека изнурена усмивка, когато отиде до двойните врати и те се разтвориха широко да я пропуснат, а после излезе, с вдигната глава, с изпито лице, с потъмнели от тъга очи, за да се изправи пред придворните, които вече не я уважаваха, макар да се кланяха, когато влизаше, и се хранеха хубаво, и пиеха обилно на нейни разноски.
Не дочаках зората. Още щом чух придворните да сядат на вечеря, си сложих тъмнозелената ливрея, новите ботуши за езда, наметалото и шапката. Взех малката си торба от нишата, в която спях, и сложих в нея католическия требник, който кралицата ми бе подарила веднъж, и малката кесия с надниците ми, които бях взела от ковчежника. Не притежавах нищо друго, дори след тригодишната си служба в двора — не бях натрупала пари, макар да можех да го сторя.
Промъкнах се по страничните стълби и се поколебах на входа за голямата зала. Чувах познатия шум на вечерящото домакинство, жуженето на разговори и случайния изблик на смях, по-високите гласове на жените, седнали в края на залата, стърженето на нож по блюдо, звънът при допира на бутилка до чаша. Това бяха звуците на живота ми през последните три години: не можех да повярвам, че това вече не беше моят дом, моето убежище. Не можех да повярвам, че ставаше все по-опасно да бъда на това място.
Затворих очи за миг, копнеейки да ме споходи дарът на Зрението, да можех да разбера какво трябва да направя, та самата аз да съм в безопасност. Но не Зрението беше това, което ме накара да взема решение, а най-старият ми страх. Някой беше прегорил нещо в готварницата и миризмата на обгорено месо внезапно повя в залата, когато в нея тичешком влезе един слуга. За миг изпитах чувството, че не съм в трапезарията на кралицата, усещайки мириса на печено месо: бях на градския площад на Арагон, и мирисът на горящото тяло на жена насищаше въздуха с воня, докато тя пищеше ужасено при вида на собствените си почерняващи крака.
Обърнах се рязко и се втурнах навън през вратата, без да ме е грижа кой ме вижда. Отправих се към реката — по нея можех най-бързо и незабелязано да вляза в града. Слязох на кея и зачаках да мине някоя лодка.
Бях забравила какви страхове преследват двора на Мери сега, когато испанците бяха открито мразени, а Мери беше изгубила любовта на народа. На кея имаше четирима войници, и още дузина — на стража покрай речния бряг. Трябваше да се усмихна и да се престоря, че се измъквам за тайна среща с любим човек.
— Но кой е обектът на любовта ти? — подметна закачливо един от младите войници. — С дрехи на момче, но с глас като на момиче? Какво предпочиташ, миличка? Какво ще ти хареса?
От необходимостта да търся отговор ме спаси една лодка, която се задаваше с клатушкане по течението и водеше група лондончани в двора.
— Твърде много ли закъсняхме? Тя още ли вечеря? — запита една дебела жена в предната част на лодката, докато те й помагаха да слезе на кея.
— Още вечеря — казах.
— Под кралския балдахин, и всичко останало? — уточни тя.
— Както е редно — потвърдих.
Тя се усмихна със задоволство:
— Не съм го виждала никога преди, макар че често съм си обещавала удоволствието да я видя — каза тя. — Направо ли да влизаме?
— Има вход към голямата зала — упътих я. — На вратата има войници, но те ще пуснат вас и семейството ви да минете. Може ли да взема вашата лодка? Искам да отида в града.
Тя отпрати лодкаря с махване на ръка.
— Но се върнете да ни вземете — каза му тя.
Качих се в люлеещата се лодка и изчаках да се отдалечим достатъчно, за да не ни чуят, а после го насочих към стъпалата за Флийт Стрийт. Не исках дворцовите стражи да разберат къде отивам.