Отново тръгнах надолу по пътя към магазина ни, като крачех бавно и неохотно. Исках да се уверя, че всичко е непокътнато, преди да се приближа до него. Внезапно се заковах рязко на едно място. За свой ужас, когато свърнах зад ъгъла, видях, че магазинът е разбит и някой е влизал. Вратата беше широко разтворена, тъмният вход беше осветен от потрепваща светлина, докато двама — не, трима мъже се движеха вътре. Отвън чакаше голяма каруца с два коня. Мъжете изнасяха големи цилиндрични кутии: разпознах опакованите ръкописи, които бяхме съхранили, когато баща ми замина, и знаех, че те ще са достатъчно доказателство, за да ме обесят двукратно.
Свих се в един тъмен вход и смъкнах качулката ниско над лицето си. Ако бяха намерили кутиите с ръкописите, тогава сигурно бяха намерили и сандъците със забранени книги. Щяхме да бъдем разобличени като разпространители на ерес. За главите ни щеше да бъде обявена цена. По-добре беше да се обърна и да се отправя обратно към реката и да се кача на кораб за Кале възможно най-скоро, защото баща ми и аз щяхме да загинем на кладата, ако ни откриеха в Лондон.
Тъкмо се готвех да се вмъкна обратно в уличката, когато една от сенките в магазина излезе с голяма кутия и я стовари отзад в каруцата. Спрях за миг, като го чаках да се върне в магазина и да остави улицата чиста, за да се измъкна, когато нещо у него ме накара да спра. Нещо в профила му ми беше познато: раменете, прегърбени като на учен, слабото тяло под износеното наметало.
Почувствах как сърцето ми блъска в гърдите от надежда и страх, но не пристъпих навън, докато не бях сигурна. Тогава другите двама мъже излязоха, понесли добре увита част от печатарската преса. Мъжът отпред беше съседът ни, а мъжът, който носеше другия край, беше годеникът ми, Даниел. Изведнъж осъзнах, че опаковаха и изнасяха всичко от магазина и че още не бяхме разкрити.
— Татко! Моят татко! — извиках тихо и изтичах от тъмния вход до потъналата в сенки улица.
Той рязко вдигна глава при звука на гласа ми, а ръцете му се разтвориха широко. След миг бях в прегръдката му, усещайки топлите му силни ръце, обвити около мен. Прегръщаше ме така, сякаш никога вече нямаше да ме пусне.
— Хана, дъще моя, моето момиче — каза той, като ме целуна по косата. — Хана, дъще моя, mi querida!
Вдигнах очи и се вгледах в лицето му, изнурено и по-старо, отколкото си спомнях, и го видях, че също оглежда чертите ми. И двамата заговорихме едновременно:
— Получих писмото ти: в опасност ли си?
— Татко, добре ли си? Толкова се радвам…
Засмяхме се.
— Кажи ми първо ти — каза той. — В опасност ли си? Дойдохме да те вземем.
Поклатих глава.
— Слава на Бога — казах. — Арестуваха ме за ерес, но ме освободиха.
При думите ми той бързо се огледа наоколо. Помислих си, че сега всеки в Англия би познал, че е евреин, по онзи плах, вечно виновен поглед на Народа, който нямаше дом и не бе добре дошъл сред чужденци.
Даниел прекоси калдъръмената улица, приближи се с едри крачки до канала и спря рязко пред нас.
— Хана — каза той неловко.
Не знаех какво да отговоря. Последния път, когато се бяхме срещнали, аз го бях освободила от годежа ни, заливайки го с жлъч и злоба, а той ме беше целунал така, сякаш искаше да ме ухапе. После беше написал най-страстното писмо, което човек можеше да си представи, и отново се сгодихме. Бях го повикала да ме спаси, по право му се полагаше да получи от мен нещо повече от сведено надолу лице и едно измърморено: „Здравей, Даниел.“
— Здравей — каза той, също толкова смутен.
— Да влезем в магазина — каза баща ми, като хвърли отново предпазлив поглед по протежение на улицата. Отведе ме до прага и затвори вратата зад нас: — Опаковахме нещата тук, а после Даниел щеше да те вземе. Защо си тук?
— Бягах от двора — казах. — Не смеех да ви чакам да дойдете. Смятах да дойда при вас.
— Защо? — попита Даниел. — Какво се е случило?
— Арестуват хора по обвинение в заговор за сваляне на кралицата от престола — казах. — Кардинал Поул провежда разследването и аз се страхувам от него. Помислих си, че ще открие откъде съм дошла, или… — млъкнах насред изречението.
Погледът, който ми хвърли Даниел, беше остър:
— Ти беше ли замесена в заговора? — попита той рязко.
— Не — казах. — Не, наистина.
При суровия му скептичен поглед пламнах и се изчервих.
— Бях донякъде замесена — признах.
— Слава Богу тогава, че сме тук — каза той. — Вечеряла ли си?
— Не съм гладна — казах. — Мога да ви помогна да опаковате.
— Добре, защото имаме кораб, който тръгва с прилива в един часа.