Смъкнах се от печатарското столче и се залових за работа с Даниел, баща ми и съседа ни, носехме кутиите, свитъците и отделните части от пресата до каруцата. Конете стояха неподвижно и тихо. Една жена отвори прозореца си и ни попита какво правим, а съседът ни отиде и й каза, че най-после магазинът ще бъде даден под наем и сега се разчистват боклуците на стария собственик.
Когато свършихме, наближаваше десет вечерта и късна пролетна луна, топла и жълта, беше изгряла и осветяваше улицата. Баща ми седна отзад в каруцата, Даниел и аз пътувахме отпред на капрата. Съседът ни се ръкува с всички и се сбогува с нас. Даниел даде знак на конете да потеглят, те опънаха ремъците на хамутите и каруцата леко потегли напред.
— Това е като последния път — отбеляза Даниел. — Надявам се, че няма пак да скочиш, преди да се качим на кораба.
Поклатих глава:
— Няма.
— Няма неизпълнени обещания? — усмихна се той.
— Не — казах тъжно. — Кралицата не се нуждае от компанията ми, не иска никого освен краля, а мисля, че той никога няма да се прибере у дома при нея. И макар че хора от обкръжението на принцеса Елизабет са обвинени в държавна измяна, тя се ползва с благоволението на краля. Може и да я затворят в тъмница, но сега вече няма да я убият. Твърдо е решена да оцелее и да чака.
— Нима не се опасява, че кралицата може да я пренебрегне и да даде короната на друг — на Маргарет Дъглас или може би на Мери Стюарт?
— Бъдещето й беше предсказано — казах му с едва доловим шепот. — И я увериха, че тя ще бъде наследницата. Не знае колко дълго ще трябва да чака, но е уверена.
— А кой й предсказа бъдещето? — попита той остро.
Забелязал виновното ми мълчание, той кимна:
— Бих казал, че наистина трябва да дойдеш с мен този път — каза с равен тон.
— Бях обвинена в ерес — казах. — Но освободена. Не съм извършила нищо лошо.
— Направила си достатъчно, за да бъдеш трикратно обесена за държавна измяна, удушена като вещица и изгорена като еретичка — каза той, без следа от усмивка. — По право би трябвало да си на колене пред мен, умолявайки ме да те отведа.
По-малко от миг ме делеше от гневното избухване, когато видях, че само ме дразнеше, и се засмях неохотно. Изведнъж той засия, хвана ръката ми и я поднесе към устните си. Докосването на устните му върху ръката ми беше топло, усетих дъха му по кожата си, и за миг не можех да виждам нищо, да чувам нищо и да мисля за нищо, освен за неговото докосване.
— Не е нужно да умоляваш — каза той тихо. — И без друго щях да дойда за теб. Не мога да продължавам да живея без теб.
Пътят ни минаваше покрай Тауър. По-скоро почувствах, отколкото видях, как Даниел настръхна, когато мрачната сянка на затвора на Робърт Дъдли падна върху нас.
— Знаеш ли, не можех да не го обикна — казах тихо. — Когато го видях за първи път, бях дете, а той беше най-красивият мъж, когото бях виждала в живота си, и син на най-великия човек в Англия.
— Е, сега си жена, а той е предател — каза рязко Даниел. — И си моя.
Стрелнах го с кос поглед.
— Както кажеш, съпруже — казах смирено. — Както кажеш.
Корабът чакаше, както Даниел беше уговорил, и няколко часа ние работихме усилено, товарейки частите на разглобената преса, буретата и сандъците с книги и листове, и едва тогава се качихме на борда и моряците освободиха платната, баржите ни взеха на буксир, и корабът потегли бавно надолу по течението, подпомаган от прииждащия прилив. Баща ми беше донесъл кошница с храна и ние седнахме на палубата, трепвайки понякога от гласа на моряк, хукнал да се подчини на някаква заповед, и ядохме студено пиле, странно сирене с остър вкус и твърд хрупкав хляб.
— Ще трябва да свикнеш с това ядене — присмя ми се Даниел. — Това е храна от Кале.
— В Кале ли ще останем? — попитах.
Той поклати глава:
— Не е безопасно за нас да останем за постоянно — каза той. — Скоро кралица Мери ще насочи вниманието си и натам: Това място гъмжи от избягали протестанти, лютерани и привърженици на учението за подчинена на държавата църква, и всякакви други еретици, нетърпеливи да се измъкнат бързо до Франция, Фландрия или Германия. Също и заговорници. А пък кралство Франция води собствена битка с хугенотите и с всеки, който не е покорен син на църквата. Мисля, че тези две сили ще прокудят хората като нас и оттам.
Изпитах познатото чувство за несправедливост.
— Прокудени — а къде ще отидем? — попитах.
Даниел ми се усмихна и сложи ръка върху моята.
— Успокой се, мила — каза той. — Намерих дом за нас. Ще отидем в Генуа.