Когато се събудих, беше студена утрин, и трябваше да нахлузя бързо дрехите си, преди моряците да забележат какво сме вършили. Отначало не виждах нищо, освен тъмното очертание на сушата, а после гледката бавно се изясни. Яка, солидна крепост охраняваше входа към пристанището.
— Укреплението Ризбан — каза Даниел, като застана зад мен, така че да мога да се облегна на топлите му гърди. — Виждаш ли пристанището оттатък?
Надигнах се малко и се изкикотих като момиче, когато почувствах как тялото му реагира на движението ми.
— Къде? — попитах, съвсем невинно.
Той ме отмести от себе си, като леко изпъшка от смущение.
— Кокетка — каза рязко. — Ето. Пред теб. Това е главното пристанище, а каналите се вливат от него из целия град, така че градът е ограден както със стени, така и с крепостен ров.
Докато корабът влизаше в пристанището, стоях отстрани, оглеждайки този град с усещането — познато на толкова много хора от моя народ — че ще трябва да започна живота си отново, и да си създам нов дом тук. Покритите с червени керемиди покриви, едва показващи се над яките дебели градски стени, щяха да ми станат познати, по настланите с калдъръм улици между високите къщи щях да стигам до пекаря и да се връщам оттам, по тях щях да отивам от пазара до къщата си. Този странен аромат, мирисът на едно оживено пристанище: стара риба, смолистият мирис на съхнещи мрежи, свежият мирис на току-що рендосано дърво, чистият полъх на соления вятър — всичко това щеше да се превърне в познат вкус по устните ми и аромат по вълненото ми наметало. Скоро за мен всичко това щеше да бъде символ на дома ми, а не след дълго щях да престана да се питам как ли се е чувствала кралицата тази сутрин — по-добре или по-зле, — как ли е Елизабет, докато чака търпеливо, както без съмнение бе принудена да стори, и как се чувства милорд, докато гледа изгрева на слънцето от тясното прозорче на затвора си. Трябваше да оставя зад гърба си всички тези мисли, любов и преданост, и да посрещна новия си живот. Бях напуснала двора, бях изоставила кралицата, бях обърнала гръб на Елизабет и се бях сбогувала с мъжа, когото обожавах: лорд Робърт. Сега щях да живея за съпруга си и за баща си и щях да се науча да принадлежа към това ново семейство: съпруг, три сестри и свекърва.
— Майка ми ни чака.
Топлият дъх на Даниел докосна косата ми, когато той се облегна на мен до парапета на кораба. Отново се облегнах назад и почувствах как при докосването ми членът му се раздвижи в панталоните, и аз отвърнах на натиска, похотлива и отново изпълнена с желание. Погледнах натам, накъдето гледаше той, и я видях, застрашителна, с ръце, скръстени върху широка гръд, оглеждайки внимателно палубата на кораба, сякаш за да види дали непокорната й снаха този път е изпълнила дълга си и е пристигнала.
Когато видя Даниел, тя вдигна ръка за поздрав, и аз помахах в отговор. Бях твърде далече, за да видя лицето й, но си я представих как внимателно овладява изражението си.
— Добре дошла в Кале — каза ми тя, когато слязохме по мостчето. После безмълвно обгърна Даниел в изпълнена с обожание прегръдка.
Той се помъчи да се освободи.
— Трябва да се погрижа за разтоварването на пресата — каза й той, върна се на борда и слезе в трюма. Госпожа Карпентър и аз останахме сами на кея: като остров от неловко мълчание сред мъжете и жените, които се суетяха около нас.
— Значи те намери — каза тя без особено удоволствие.
— Да — казах.
— А сега готова ли си да се омъжиш за него?
— Да.
— Ще трябва да махнеш тези дрехи — каза тя. — В Кале живеят почтени хора, няма да им хареса да те виждат в панталони.
— Знам — казах. — Тръгнах набързо, иначе щях да се преоблека, преди да дойда.
— Щеше да е по-добре.
Отново замълчахме.
— Донесе ли надниците си?
— Да. — Бях жегната от тона й. — Всичките ми надници за последните шест месеца.
— Ще ти бъдат нужни, за да си купиш чорапи и рокли, фусти и шапчици; ще се изненадаш от цената.
— Не може да е по-скъпо от Лондон.
— Много по-скъпо — каза тя рязко. — Толкова много неща трябва да се докарват с кораби от Англия.