— Защо не купуваме френски стоки? — попитах.
Тя направи лека гримаса и каза:
— Трудно — но не си направи труда да обясни.
Даниел се появи. Изглеждаше доволен, че си говорим.
— Мисля, че разтоварих всичко — каза той. — Баща ти ще остане тук с нещата, докато докарам каруца.
— Ще изчакам с него — казах припряно.
— Не — каза той. — Върви вкъщи с майка ми, тя може да ти покаже къщата ни и можеш да се стоплиш.
Той искаше да се погрижи да ми е удобно. Не знаеше, че последното, което исках да направя, беше да отида вкъщи с майка му, да седя със сестрите му и да чакам мъжете да си свършат работата и да се приберат.
— Тогава ще дойда с теб да вземем каруцата — казах. — Не ми е студено.
Когато майка му хвърли поглед към него, той се поколеба.
— Не можеш да отидеш в двора с каруците, облечена така — каза тя твърдо. — Ще ни посрамиш всичките. Загърни се с наметалото си и ела с мен у дома.
Въпросният дом беше хубавичка малка къща на Лъндън Стрийт, сбутана до други в една редица недалече от южната порта на града. Горният етаж беше разделен на три спални: трите сестри на Даниел си деляха голямото легло в стаята, която гледаше към задната част на къщата, майка му имаше мъничка стая само за себе си, а баща ми разполагаше с третата. Даниел живееше през повечето време при наставника си, но щеше да спи на сгъваемо легло в стаята на баща ми, когато останеше за през нощта. Следващият етаж служеше като трапезария и гостна за семейството, на приземния етаж беше магазинът на баща ми, гледащ към улицата, а отзад имаше малка кухня и помещение за миене на съдове. В двора отзад Даниел и баща ми бяха построили и покрили със сламен покрив един навес, печатарската преса щеше да бъде сглобена отново и поставена там.
И трите сестри на Даниел чакаха да ни посрещнат в дневната най-горе на стълбите. С мъчително смущение помислих за изцапаните си от пътя дрехи и мръсното си лице и ръце, когато ги видях как ме оглеждат от горе до долу, а после мълчаливо хвърлят поглед една към друга.
— Ето ги моите момичета — каза майка им. — Мери, Сара и Ана.
Трите се изправиха като наредени в редица марионетки, направиха реверанс като една, и отново седнаха. В ливреята си на паж не можех да направя реверанс: поклоних им се леко и видях как очите им се разширяват.
— Ще сложа чайника — каза госпожа Карпентър.
— Ще ти помогна — каза Ана и бързо излезе от стаята. Другите две и аз се гледахме с мълчалива неприязън.
— Добре ли пътува? — попита Мери.
— Да, благодаря.
Шеметната нощ на палубата и настойчивата близост на Даниел сега ми изглеждаха много далечни.
— И сега ще се омъжиш ли за Даниел?
— Мери! Как може! — възропта сестра й.
— Не виждам защо да не питам. Беше доста дълъг годеж. И ако тя ще ни бъде снаха, имаме право да знаем.
— Това засяга само нея и Даниел.
— Този въпрос засяга всички ни.
— Да, ще се омъжа — казах, за да прекратя препирнята им.
Те обърнаха будните си любопитни лица към мен:
— Наистина — каза Мери. — Значи си напуснала двора?
— Да.
— И няма ли да се върнеш? — попита другата, Сара.
— Не — казах, като внимавах съжалението да не се прокрадне в гласа ми.
— Няма ли да ти се струва ужасно скучно тук, след живота в двора? Даниел каза, че си била компаньонка на кралицата и си прекарвала целия ден с нея.
— Предполагам, че ще помагам на баща си в магазина — казах.
И двете придобиха ужасени изражения, сякаш мисълта за работа с книги и с печатарската преса беше по-стряскаща от това, да се омъжа за Даниел и да живея с тях.
— Къде ще спите вие с Даниел? — попита Мери.
— Мери! Не те е срам!
— Ами едва ли могат да се поберат на сгъваемото легло — посочи тя благоразумно. — Не можем да искаме от майка ни да се премести. А пък ние винаги сме имали най-хубавата задна спалня.
— Ние с Даниел ще решим — казах с остра нотка в гласа. — И ако тук няма достатъчно място за нас, ще си направим собствена къща.
Мери нададе лек ужасен писък, докато майка й се качваше по стълбите.
— Какво има, дете? — запита тя.
— Хана е в къщата от няма и пет минути, а вече казва, че тя и Даниел ще живеят другаде! — възкликна Мери, почти просълзена. — Вече ни отнема Даниел! Точно както и знаех, че ще направи! Точно както казах — тя ще съсипе всичко!
Тя скочи на крака, отвори рязко вратата и изтича нагоре по стълбите, които водеха към стаята й, като остави дървената врата да се затръшне зад гърба й. Чухме изскърцването на въженото легло, когато тя се хвърли върху него.