— Защо трябва да ги знам? Ти не ги правиш.
— Защото аз ще съм навън, на работа, а ти ще се грижиш за децата ни и ще им приготвяш храна — каза той.
— Мислех, че ще държа печатница и книжарница като баща ми.
— А кой ще ни готви и чисти?
— Не може ли да имаме прислужница?
Той потисна напушилия го смях.
— Може би, по-късно. Но отначало не бих могъл да си позволя да плащам надници на прислужница, знаеш, Хана. Не съм заможен човек. Когато започна собствена практика, ще трябва да живеем само от таксите, които вземам.
— А тогава ще имаме ли собствена къща?
Той придърпа ръката ми в сгъвката на лакътя си, сякаш се страхуваше, че при отговора му може да се отдръпна.
— Не — каза простичко. — Ще намерим по-голяма къща, може би в Генуа. Но аз винаги ще предлагам подслон на сестрите и майка си, също и на баща ти. Сигурен съм, че ти не искаш нищо по-различно, нали?
Не казах нищо. Честно казано, наистина исках да живея с баща си, и с Даниел. Струваше ми се трупно да понасям майка му и сестрите му. Но едва ли можех да му кажа, че бих предпочела да живея с баща си, но не и с майка му.
— Мислех, че ще живеем сами заедно — казах: това беше лъжа.
— Трябва да се грижа за майка си и сестрите си — каза той. — Това е свято задължение. Знаеш го.
Кимнах. Наистина го знаех.
— Зле ли се държат с теб?
Поклатих глава. Не можех да се оплача от отношението им към мен. Всяка нощ спях на сгъваемо легло в стаята на момичетата, и всяка нощ, когато заспивах, ги чувах да си шепнат в голямото легло до мен, и си представях, че говорят за мен. Сутрин те дърпаха завесите на леглото, за да не ги виждам, докато се обличат. Показваха се, за да срешат и сплетат взаимно косите си пред малкото огледало, и хвърляха коси погледи към растящата ми буйна гъста коса, само наполовина покрита от шапката. Всичките ми рокли и бельо бяха нови и бяха прицел на силна мълчалива завист, а от време на време — и тайно вземаха по нещо назаем. Накратко, бяха толкова злобни и груби, колкото могат да бъдат момичетата, действащи в съгласие, и през много нощи аз заравях лице в дюшека си и плачех мълчаливо, чисто и просто от безсилен гняв.
Майката на Даниел никога не ми казваше дори една дума, от която можех да се оплача на сина й. Никога не казваше нищо, което можех да цитирам, ако се оплача. Коварно, почти безмълвно, тя ме караше да чувствам, че не съм достатъчно добра за Даниел, недостатъчно добра за семейството й, че не се справям подходящо с нито една домашна задача, че съм млада жена с неподходящ външен вид, млада жена с осъдителни религиозни убеждения, и непокорна дъщеря, която може би в бъдеще щеше да се окаже непокорна съпруга. Ако някога решеше да признае истината, щеше да каже, че не ме харесва: но ми се струваше, че тя твърдо се противопоставя да казва истината за каквото и да било.
— Тогава със сигурност можем да живеем щастливо заедно — каза Даниел. — Най-сетне в безопасност. Най-после заедно. Не си ли щастлива, любов моя?
Поколебах се:
— Не се разбирам много добре със сестрите ти, а майка ти не ме одобрява — казах тихо.
Той кимна. Не му казвах нищо ново.
— Те ще променят отношението си — каза топло. — Ще се осъзнаят. Трябва да останем заедно. Заради собствената си безопасност и оцеляване трябва да останем заедно, и всички ще се научим да променяме по малко поведението си и да бъдем щастливи.
Кимнах, криейки многобройните си съмнения.
— Надявам се — казах, и видях как се усмихна.
Оженихме се в края на юни, веднага щом всичките ми рокли бяха ушити, а косата ми стана достатъчно дълга, за да изглеждам — както каза майката на Даниел — прилично, в „Нотр Дам“, голямата църква в Кале, където колоните, поддържащи свода, напомняха на френска катедрала, но се издигаха нагоре към голяма типично английска църковна камбанария. Беше християнска сватба, последвана от литургия, и всички старателно спазихме църковните ритуали. След това, когато останахме сами в малката къща на Лъндън Стрийт, сестрите на Даниел държаха един шал като балдахин над главите ни, докато баща ми повтори седемте сватбени благословии, доколкото можеше да си ги спомни, а майката на Даниел сложи в краката му увита чаша, която да настъпи. После отново отворихме капаците на прозорците, разтворихме вратите и дадохме сватбено угощение за съседите, с дарове и танци.
Спорният въпрос къде ще спим като брачна двойка беше решен, след като баща ми се премести на походно легло при печатарската преса в малката стая, която направихме, като покрихме задния двор. Даниел и аз спяхме в старата стая на татко на най-горния етаж, с една тънка стена между нас и майка му, която не можеше да спи, от една страна, и любопитните му сестри, будни и подслушващи, от другата.