След това внимавах да не слизам долу по същото време като Даниел. Чувствах се като обгорена от блесналите погледи на сестрите му, които се стрелкаха бързо от неговото лице към моето и обратно, сякаш за да разчетат как приглушените думи и ласки, които си бяхме разменили през нощта, ни бяха преобразили в съпруг и съпруга. Ставах преди другите и слизах долу, като полагах подпалките върху снощните въглени, и слагах кашата за закуска да се вари, или чаках, докато той вече беше закусил и излязъл.
Когато слизах късно, сестрите му се мушкаха и си шепнеха.
— Виждам, че още спазваш същите часове като в двора — каза веднъж злобно Мери.
Майка й направи жест с ръка да я накара да млъкне.
— Остави я на мира, ще има нужда от почивка — каза тя.
Бързо я стрелнах с поглед: за първи път ме защитаваше от хапливия език на Мери — а после проумях, че не защитаваше мен, Хана, Дори не и съпругата на Даниел — сякаш всичко, което принадлежеше на Даниел, бе осветено от блясъка, който хвърляше той върху това домакинство — защитаваше ме, защото се надяваше, че очаквам дете. Тя искаше ново момче, още едно момче за Дома Израилев, още един малък Д’Израели, който да продължи рода. И ако можех да го родя скоро, докато тя беше още млада и дейна, тя щеше да го възпита като свой син, в собствената си къща, под свой надзор и да казва гордо: „малкото момче на сина ми, на моя син, доктора, нали знаете“.
Ако не бях служила три години в двора, щях да се бия като котка със свекърва си и трите си скъпи зълви: но бях виждала и по-лоши неща, бях чувала и по-лоши неща, и бях понесла много по-лоши неща, отколкото те можеха някога да си представят. Знаех, че веднага, щом се оплача от тях на Даниел, върху мен ще се стоварят цялата му тревога и цялата му обич — към мен, към тях, и към семейството, което се опитваше да създаде.
Той беше твърде млад, за да поеме такава отговорност — да осигури безопасността на едно семейство в такива трудни и опасни времена. Изучаваше лекарските умения, всеки ден трябваше да съветва мъже и жени, които гледаха смъртта в лицето. Не биваше да се прибира у дома при сборище от жени, разкъсвани от злоба и завист.
Затова си държах езика и когато сестрите му остроумничеха за моя сметка или дори открито критикуваха хляба, който бях купила на пазара, прахосничеството ми в кухнята, печатарското мастило по ръцете ми, книгите ми на кухненската маса, не казвах нищо. Бях живяла в двора и бях виждала как придворните дами се състезават за вниманието на кралицата. Знаех всичко за женската злоба, просто никога не бях мислила, че ще трябва да се справям с нея у дома.
Баща ми виждаше част от това и се опитваше да ме защити. Намери ми текстове за превеждане, и аз сядах на тезгяха на книжарницата и превеждах от латински на английски или от английски на френски, докато мирисът на мастило откъм пресата долиташе успокояващо от двора навън. Понякога му помагах да печата, но оплакванията от страна на госпожа Карпентър, ако изцапах с мастило престилката, или, по-лошо, роклята си, бяха толкова ожесточени, че и двамата с баща ми се опитвахме да не будим възмущението й.
Докато лятото се влачеше бавно и майката на Даниел ми даваше най-хубавата храна, гърдите на мършавите френски пилета, най-сочните сладки праскови, осъзнах, че тя очакваше да й кажа нещо. В последните дни на август вече не издържа.
— Имаш ли нещо да ми кажеш, дъще? — попита тя.
Почувствах как се сковавам. Винаги трепвах, когато ме наричаше „дъще“. Никога не бях искала друга майка освен онази, която ме беше родила. Всъщност смятах за безочие от страна на тази неспособна да вдъхва любов жена да се опитва да предявява претенции за собственост върху мен. Аз бях дете на майка си, а не нейно, а ако бях искала друга майка, тогава щях да избера кралицата, която полагаше главата ми в скута си, галеше къдриците ми и ми казваше, че ми има доверие.
Освен това сега познавах майката на Даниел. Цяло лято я бях наблюдавала и бях опознала специалния й подход. Ако ме наричаше „дъще“ или ме хвалеше за начина, по който бях сресала косата си под шапчицата, значи се опитваше да изкопчи нещо: сведения, обещание, някаква проява на близост. Погледнах я без помен от усмивка, и зачаках.
— Имаш ли да ми кажеш нещо? — подтикна ме тя. — Една малка новина, която ще направи една стара жена много, много щастлива?